Лудогорец с първи три точки в Шампионска лига
Луксозна водка спасява белите тигри
Момиче в 9-и клас е майка на изхвърленото на боклука бебе
Къде съм ? Начало / Култура / Религия & Обичаи

Теодора Димова: Човекът не може сам, без църквата, да се справя с вярата си

9:02, 05 май 2010 5085 7 коментарa
Теодора Димова Снимка Люлин Стаменов
01/02

Трапезата по празниците става самоцел и от повод за радост се превръща в повод за отегчение, смята писателката

Теодора Димова е писател и драматург, дъщеря на признатия български класик Димитър Димов. Завършила е английска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Първата й пиеса "Фюри" печели през 1987 г. награда на конкурс в БНР. Следват пиесите "Стая № 48", "Ерикепайос", "Калвадос, приятелю", "Игрила", "Платото", "Неда и кучетата", “Кучката”, “Змийско мляко”, “Любовници” и “Невидимите пътища на прошката”. Автор на романите "Емине", "Майките" и "Адриана". Наскоро Теодора Димова представи пред публика и последната си книга "Марма, Мариам" (изд. "Сиела").

- Днес е Гергьовден. С какви чувства посрещате празника?

- С прекрасни чувства.

- Приемате ли констатацията, че акцентът на празниците ни се измести по посока осигуряване на по-сита трапеза?

- За съжаление да. Не че има нещо неправилно в стремежа към изобилната трапеза, тя винаги е обединявала хората, винаги е била своеобразен център на общността. Но доста често трапезата става самоцел и от повод за радост се превръща в повод за отегчение.

- За какво говори подобна тенденция?

- Същността на празника е да отдадем почит в сърцата си на - в случая - един светец. Да си припомним и отново да се вгледаме в живота му.

- Новата ви книга „Марма, Мариам” засяга въпроса за вярата и връзката ни с Бога. Какви бяха мотивите ви да започнете подобна тема и докъде се разпростряха страховете ви от резултата?

- Аз съм типичен представител на едно поколение, израснало в пълно религиозно невежество. Със сигурност мога да кажа, че за мен това е най-дълбоката, най-тежката травма от тоталитарния режим – разкъсването на връзката между хората и църквата. Тези последствия като че ли още не сме ги осъзнали достатъчно. Но раната е налице. Тя дълго и трудно ще се преодолява. Мъчително ще се лекува. Едно поколение предава своето невежество на следващото. Грехът се възпроизвежда от само себе си. Книгата е посветена на децата ми като жест на съкрушение, че им разказвам тази история толкова късно.

- В книгата четем: „Много е трудно да си представим, че сме безусловно обичани, безпределно, целите. Каквито и да сме, ние сме обичани целите и точно такива, каквито сме”. Обозрима ли е тази мисъл за съвременния човек?

- Знаете ли, аз се опитвам да бъда безкрайно предпазлива в говоренето си за вярата, защото е изключително отговорно и в същото време опасно, тъй като на всяка крачка дебне опасността да се изпадне в дидактика или в някаква милозливост, а и двете еднакво отблъскват. Затова предпочитам да не обсъждам веднъж вече написаното, да не го доизяснявам.

- Образът на Божията майка, която вие назовавате Мириам, е десакрализиран. Йосиф полудява и се изпълва с омраза, защото не може да понесе бремето на мисията си. Майката казва: „Аз те родих, аз те отгледах. Ти не можеш да искаш същото и от другите. Сърцата на хората са много корави, Иисус”. Това не е съвсем по църковния канон?

- Изобщо не мога да се съглася с това, което казвате по отношение на Мириам. Чувството на дълбоко преклонение пред нея е буквално навсякъде. Това е литературна интерпретация на конкретни исторически образи, а не богословско изследване. Йосиф не полудява, а се разболява. Не се изпълва с омраза, а с гняв – и то срещу самия себе си. Гняв, който в последните мигове от живота му е преобразуван в любов.

- Любовта към Бога прави ли ни да страним от света, да му обръщаме гръб?

- Пътят на един човек, встъпил на територията на вярата, изглежда безкраен. На тази територия действа коренно различна координатна система, противоположна на светската. Сътресението от преминаването от едната на другата територия е значително. Животът на тази територия става много по-труден, защото се изискват всекидневни усилия, които от своя страна рядко водят до резултат, който пък, дори и постигнат, е съвсем незначителен. Пътят е необозрим. За себе си мога да кажа, че смятам избора, който монасите и монахините правят, за най-достойния, най-верния. Навярно именно техните молитви за света отдалечават катастрофата.

- Историята на Мириам се преплита с историята на една съвременна българка, превърнала се в жертва на поредния български преход. Жената е дъщеря на висш кадър от ДС, но след 1989 г. животът й се преобръща. Единствено мисълта за Бог й дава утеха. Защо решихте да вплетете съвременен елемент в разказа си?

- Отделните моменти от евангелския разказ са предадени през погледа на Марма. Тя не е издържала на живота в света и е избягала от него. Наблюдавам този вид бягство – в провинцията, в Родопите, в малко познатите крайморски селца - непрекъснато. Човек е най-автентичен в пограничните ситуации. Именно тогава той най-силно се уповава на Божията помощ. Точно това се случва и с Марма. Не е описано точно как, но то няма и значение. Понякога около нея се събират хора и слушат думите й. Някои остават до края, други напускат, но Марма винаги е там, винаги разказва все същата и същата история без начало и без край.

- Признавате, че сте религиозен човек. Какво ви дава това усещане?

- Чувството за много дълбок смисъл, чувството за Божия промисъл за всеки човек, за всеки час. Отговорността за избора, който непрекъснато правим.

- Как вашето семейство запази вярата си през годините на тоталитарния режим?

- Покрай тази книга разговарям с много мои приятели и познати. Оказва се, че повечето от тях са отгледани от много религиозни баби, кръстени са били като бебета, били са водени на църква, че познават ритуалите, житията на светиите са им били разказвани като приказки, Евангелието им е било четено на глас, те нямат усещането за непринадлежност и откъснатост от църквата, въпреки че са израснали по времето на тоталитарния режим. Това е огромна утеха. Може би раната не е толкова дълбока, колкото на мен ми се струва.

- Ако приемем, че вярващите у нас и църквата са част от едно голямо семейство, има ли драма зад фасадата на тази общност, искрени ли са отношенията в нея?

- Отношението към Българската православна църква за съжаление не е добро. У нас има някакъв като че ли вроден автоматизъм при охулването, при обругаването, при недоволстването. Винаги живеем с чувството, че някой или нещо ни е длъжен. Аз също бях подвластна на този автоматизъм. И се запитах – добре, а аз самата какво направих за църквата? Отговорът беше обезкуражаващ. И тогава нещата започват да се преподреждат в доста по-различен ред. Защото църквата е преди всичко мистичното Христово тяло и след това институция, която е в по-добра или по-лоша кондиция. Освен това човек не може сам, без църквата, да се справя с вярата си, защото или ще пресъхне, или ще се изроди във всякакви езотерики и суеверия.

коментирай

Коментари (7)

  • 007
    -1 / 21
    Анонимен 08-01-12 02:53ч
    Po otnoshenie na mnenieto ne Teodora Za monasite i monaxinite sam napalno saglasna s Teodora.
  • 006
    0 / 22
    Анонимен 08-01-12 02:51ч
    Cmyatam, ce vaprosite sa do izvestna stepen provokativni.

  • 005
    1 / 23
    Стоян Костов 29-12-11 01:53ч
    Теодора Димова е модернистка тя е противник на църковно-славянският език
  • 004
    -1 / 25
    Анонимен 24-12-11 22:51ч
    Изключително!

  • 003
    -2 / 30
    ИТГ 05-05-11 16:36ч
    Изключителна Жена !!! Браво ,ГОСПОДИ !!!
  • 002
    -15 / 39
    Анонимен 09-05-10 09:15ч
    Ако и книгата е като отговорите,майко мила!
  • 001
    -3 / 41
    браво 05-05-10 18:50ч
    Великолепни отговори, но задаваните въпроси не са съвсем адекватни.
Име:
Мнение:
Попълнете текста от картинката:
captcha

България

Момиче в 9-и клас е майка на изхвърленото на боклука бебе

Култура

Разград не е само "Лудогорец". На ход са "Пътуващи писатели ООД"

Свят

Русия прикривала трагедия като с „Курск” край Стокхолм

Спорт

Кличко: Нокаутирам Пулев още в първия рунд

Последно обновяване 23 октомври, 2014 00:27 ч.

Development PIMDESIGN