театър
театър

Един нов и различен Теди Москов в „Каквато ти ме искаш“

Снежина Петрова е фатална и хладна като в класически черно-бял немски филм от 20-те

Визуална магия, театрално бижу с виртуозно шлифована форма: това е първото и основно впечатление от „Каквато ти ме искаш“ по Луиджи Пирандело, най-новия спектакъл на Теди Москов и неговия екип – сценографа Чавдар Гюзелев, костюмографката Свила Величкова, автора на видеото Иван Москов, майстора на художественото осветление…

Пред очите на стотината зрители, които всъщност са не в салона, а на голямата сцена на Народния, театър и кино непрекъснато преливат едно в друго в първата част от представлението. Персонажите преминават от полупрозрачния екран в близост до публиката в дълбочината на пространството, където добиват плътността на реални личности.

Действието в тази част се развива в Берлин след Първата световна война и случващото се визуално напомня класически черно-бял немски филм от 20-те. В дома на писателя Карл Салтер пребивава загадъчна дама, Непознатата – фатална жена, едновременно хладна и разюздана, на чийто сексапил са подвластни и домакинът, и неговата дъщеря (великолепната и тук Снежина Петрова в достойната компания на Стоян Алексиев и Илиана Коджабашева).

В един момент обаче се появява отдавнашен познат (Никола Додов), който иска да я върне при съпруга й и предишния й живот в Италия, за който тя е загубила памет от преживения през войната ужас. А може би не… Но Лучия или Елма приема играта да създаде себе си отново – такава, каквато я искат (Лучия на италиански значи вода, Елма на арабски значи светлина, казва тя, а е точно обратното – знак за изгубената й в двойствеността душа).

И се връща при предполагаемото си семейство (Цветан Алексиев, Жорета Николова, Марин Янев, Вяра Табакова) и имоти за наследяване в Удине, където всичко става цветно, материално и доста по-объркано…

В пиесата, за която Пирандело е вдъхновен от факт от вестникарските хроники, се усещат терзанията на зараждащата се в началото на XX век „криза в модерното съзнание“: с „разкъсаните нишки“ с реалността, с усещането за отчужденост от себе си и другите, с търсеното на собствената идентичност и нейната загуба.

Това отдавна не е новост нито в литературата и драматургията, нито в екзистенциалните нагласи. Изненадата тук е самият Теди Москов, който се потапя в стилистика, която няма нищо общо с досегашните му работи.