футбол
футбол

Количество, а не идея

Манията по „Лудогорец” доказва, че българите масово обичат силните, а не се чувстват силни, когато обичат

„Идея, а не количество”. Това гласи един от транспарантите, които скромната агитка на „Лудогорец” традиционно излага на показ. Дълго време премълчавахме, но сега моментът изглежда повече от подходящ за малко разсъждения. А посланието на лудогорци звучи, меко казано, абсурдно. Първо, защото „Лудогорец” никога не е бил „идея”. Второ, защото тези, които разпъват транспаранта, по-скоро попадат в категорията „количество” – нищо, че са малко, те са продукт единствено на добрите резултати на клуба, след като неговото финансиране бе поето от братя Домусчиеви.

„Лудогорец” не може да бъде „идея”
Идея във футбола може да бъде отбор, подкрепата за който се предава от баща на син, от дядо на внук. Убеден съм, че в Разград такива няма. Убеден съм дори, че все още голяма част от т.нар. фенове на мачове на „Лудогорец” таят пристрастия за големите български отбори, към чиято публика са се причислявали допреди пет години.

Идея може да бъде нещо, в което безрезервно вярваш, на което си готов да посвещаваш всекидневно времето си, за което си готов да търпиш лишения, унижения и страдания. Няма как да е идея подкрепата, когато ти осигуряват половин работен ден и ти поемат разноските по пътуването за мачове извън града.

Национална гордост?
Няма как да е национална гордост един частен отбор, колкото и толерантно да се отнасят към него от Българския футболен съюз. Да, „Лудогорец” се превърна във феномен и благодарение на успешното управление на собствениците, на разумната трансферна политика, на професионализма на своя треньор, на ентусиазма и отговорността на играчите клубът израсна за 3 години от провинциален хит до европейска марка. Пълният до краен предел „Васил Левски” обаче повдига няколко много любопитни въпроса – главно за манталитета на повечето български уж футболни привърженици, които най-малко се водят от патриотични чувства, независимо че се самозаблуждават с това.

Въпроси и отговори за манията по „Лудогорец”

Въпрос: Патриоти ли са тези хора, които ще подкрепят „Лудогорец” и ще викат „Българи юнаци!”?

Отговор: Категорично не. Ако това те прави патриот, защо не подкрепят всеки български отбор, който играе в евротурнирите. Ако бяха патриоти, щяха да подкрепят на всеки мач националния отбор. Щяха да подкрепят така масово „Лудогорец” и в предходните мачове, когато все още не се беше превърнал в хит с европейска значимост.

Въпрос: Какво тогава искат да покажат с присъствието си на стадиона?

Отговор: Ще се заявят като част от модерното. Селфи, снимка с приятелите, клипче от трибуните, тагване от ст. „Васил Левски”. Да не би да е малко? Нещо като снимка на новите джанти на колата, пред Айфеловата кула в Париж или с картонена рамка в дискотеката. Нещо като да напишеш „Бербо вкара” или „Браво, Гришо, пак победа” в профила си във Фейсбук – всички вече са изгледали мача, но пък ти трябва да се заявиш по някакъв начин. Е, „Лудогорец” дава чудесна възможност за този тип хора.

Въпрос: Публиката може би иска да подкрепи „Лудогорец” и по този начин да ги възнагради за доброто управление, за добрия пример, който дават на българския футбол?

Отговор: Глупости! Масово хората, които уж подкрепят „Лудогорец”, не ги е грижа за българския футбол. Те не се интересуват от него, въпреки че винаги ще ги чуете да казват: „В България няма футбол, играчите са пияници, феновете са наркомани и ходят на мачове, за да трошат и да се бият”.

Въпрос: Лоша ли е манията по „Лудогорец”?

Отговор: Може би по-скоро е тъжна, защото доказва, че българите масово обичат силните, а не се чувстват силни, когато обичат. А футболната принадлежност е като любовта в живота – не трябва да обичаш само тогава, когато близките ти са известни, успешни и печелят.

Количество или качество на трибуните?

Струва ми се, че в този спор, който винаги изостря отношенията в средите на футболното общество, някак незаслужено се оказаха губещи малкото останали стойности в българския футбол – агитките на ЦСКА, „Левски”, „Ботев” и „Локо” (Пловдив). Говорителите и защитниците на манията по „Лудогорец” и неговата нефутболна публика стигнаха твърде далеч в нападките към най-големите български агитки и най-масовите публики. Чуха се традиционните обвинения за наркотиците, за политическите поръчки, за хулиганските прояви и най-вече за слабата посещаемост. ЦСКА – „Левски” пред 15 хиляди, „Ботев” и „Локо” играели и пред по-малко и на разрушени стадиони.

Направете си справка пред колко публика играе мачовете си от първенството „Лудогорец” и спорът ще бъде приключен. Да не говорим, че когато ЦСКА или „Левски” понапълнят националния стадион по време на свои мачове в евротурнирите, атмосферата рязко спада. Просто „пълнежът” действа негативно – той не познава нормалното поведение на футболния стадион. На мачове като тези на „Лудогорец” няма и как да се научи.

В крайна сметка всеки сам решава кой път да следва, но наша задача е да пазим ценностите на играта. Футболът доскоро беше запазено място за тези, които се чувстват силни, когато обичат, територия на чистите чувства и достойнства, на лоялността, любовта и верността. И трябва да го опазим от тези, които обичат силните, от посегателствата на модерното, пошлото, лишеното от смисъл и разум, което обезценява величието на играта. Защото величието на играта е в трибуните, не на терена.