Мирослав Пенков е сред малкото популярни имена на Запад, които с гордост можем да припознаем като български. Неотдавна роденият в Габрово писател спечели престижната награда на Би Би Си за кратък разказ с произведението си „На изток от Запада“. Преди това пък неговата история „Как продадохме Ленин” беше избрана лично от Салман Ружди за престижната антология „Най-добрите американски разкази 2008”. От 11 години Пенков живее в САЩ. Заминава като студент по психология, а днес преподава творческо писане в Университета на Северен Тексас.
В своите разкази Пенков пише на английски език за типично български теми – емиграцията, носталгията по комунизма, връзката с рода и корените, македонския проблем. Всички тези истории са включени в сборника „На изток от Запада”, който е издаден в единайсет държави, а у нас излезе в края на миналата година под знака на „Сиела“. Веднага след успеха си в Лондон Мирослав кацна на родна земя, за да сподели радостта си с роднини, близки и приятели и да раздаде автографи на родните читатели в книжарницата на един от столичните молове.
– Българин, женен за японка, живее и преподава в САЩ и печели наградата на Би Би Си за кратък разказ. Така ли изглежда световната глобализация във ваше лице?
– Когато заминах за САЩ преди 11 години, това бе първото ми пътуване в чужбина. Беше ми изключително странно как ще премина граници, ще се кача на самолет, ще отида в тази непозната държава… И все още ми е много чудно. Имам приятели в Германия, които, без много да му мислят, се качват на колата и днес са в България, а след ден и половина са във Франция. Сякаш не успях да свикна с мисълта, че границите са така размити, но явно натам е тръгнал светът.
– При връщането си в България веднага сте посетили баба си и дядо си в Габрово и Велико Търново. Как реагираха те на новината, че внукът им е спечелил наградата на Би Би Си?
– Те много добре разбират за какво става дума, следят по медиите какво се говори за мен. Между другото на баба ми от Габрово нещата й се изяснили напълно, след като прочела в местния вестник „100 вести”, че това е голяма работа. За нея факти като в колко държави е излязла книгата и какви са рецензиите й нямаха тази тежест, както публикацията в габровските „100 вести”.
– Много авторитетни световни издания написаха обширни материали за книгата и наградата…
– Разказът като жанр от чистата литература е най-омразният на издателите на Запад, защото сборниците не се продават в големи тиражи. Голяма рядкост е да чуеш някой да говори за този тип произведения, още повече че наградата популяризира книга, която вече от една година живее собствен живот – в България тя излезе през декември миналата година, в САЩ – месеци преди това. Важното е, че хората започнаха да четат това, което съм написал, а най-приятната изненада е, че го харесват.
Що се отнася до рецензиите, много писатели са ми давали съвет да не ги чета. Най-добре го казва един мой колега и приятел: „Ако започна да чета позитивните оценки за моята книга и им повярвам, трябва да повярвам и на отрицателните. Затова предпочитам нищо да не чета”. На мен ми е трудно да не го правя, защото нямам тази самодисциплина. За моя изненада и удоволствие всички рецензии за книгата ми са много позитивни. Много се зарадвах, като излязоха материалите в The Guardian, Boston Globe, L.A. Times. В испанския El Pais публикуваха материал на цяла страница, а „На изток от Запада” беше обявена за книга на седмицата.
– Спечелилият разказ „На изток от Запада” разказва една чисто човешка история. Смятате ли, че на Запад вече са успели да загърбят представата за Източна Европа от времето на Студената война и са готови да заменят клишетата с нещо истинско и човешко?
– В Америка не знаят къде е България и затова там никой не изпитва предубеденост към нас. Така е поне в местата, където аз живея – щатите Арканзас и Тексас. В Арканзас едно време като чуеха, че съм от България, мислеха, че говоря испански и ме бъркаха с човек от Боливия. У американците няма насадени подобни стереотипи, по-скоро съм им любопитен. Произходът ми е повод за първа приказка и разчупване на разговора.
– Смятате ли, че писателите „пазаруват” в един своеобразен оказион на комунистическите символи, където от години се вадят едни и същи изтъркани сюжети?
– Трудно е, защото нашето ДНК е изтъкано от тези сюжети. Няма как човек да ги пропусне, защото те са изтъкали личностната ни същност. Това, което един автор трябва да направи, е не да открива чисто нови теми на писане, колкото да намери нов поглед върху старите. Така правят големите имена. Те така пишат за един обикновен стол, че след като прочетеш текста, си казваш: а, ама ти стол ли описваш? И виждаш тази вещ с други очи.
– А какво бе отношението към вас в Лондон, след като се разбра, че именно българин печели голямата награда на Би Би Си?
– В Лондон се отнесоха изключително добронамерено към мен. Аз лично се съмнявам всички лондончани да са чак пък толкова добри хора! Имах изключително посрещане. Съпоставяйки Ню Йорк с Лондон, си дадох сметка, че няма база за сравнение. Само веднъж съм бил в Ню Йорк, но още от първия миг ми направи страшно лошо впечатление. Забързано, груби хора… Докато в Лондон усетих някаква топлина дори от обикновените минувачи, с които си говорех на улицата. Във Великобритания съществува един невероятен космополитизъм и отвореност към света. Там се отделят много средства за развитието на културата, пари, за които се знае, че категорично няма да бъдат възвърнати. Това се прави заради убеждението, че така се създава и поддържа културна нация.
– Успяхте ли да усетите точно с какво разказът ви грабна журито?
– Свикнал съм точно този разказ да го отказват за публикация. В САЩ съм го изпращал на поне 20 от най-добрите американски списания и винаги получавах само откази. Докато най-накрая не го пуснаха и изведнъж решиха, че е хубав. Поместиха го в антология с най-добрите разкази на годината. До този момент ми го връщаха с мотива, че е много дълъг, просторен и пространен. Той покрива 30 години от живота на главния герой, а в Америка идеята за този жанр е, че историята трябва да е по-концентрирана и изпъната. Затова до спечелването на наградата аз не толкова че подценявах произведението си, колкото ми липсваше оптимизъм на базата на опита, който вече имах с него.
Според мен това, което най-много се хареса на журито, е, че в една олимпийска година, в която човешкият дух преборва националността и границите, един разказ разказва точно за това: за борбата на човешкия дух с оковите на националното и надмогването на граничната полоса, която ни разделя.
– Смятате ли, че наградата ще ви отвори нови перспективи?
– Не мисля. Искам само да завърша новата си книга, а това не зависи от получените награди.
– Бихте ли разкрили подробности?
– Много ме е страх да говоря, за да не урочасам книгата. Единственото, което мога да ви кажа, е, че романът е изцяло български, действието се развива у нас и покрива 100-200 години история. Работата ми е в много начален стадий.
– Действието в „На изток от Запада” се развива в Западните покрайнини. Следите ли какво се случва там в момента и оптимист ли сте за сънародниците ни отвъд Драгоман?
– Не съм сигурен, че съм оптимист. По важното е, че чрез този разказ успях да отговоря за себе си, че е важно да надмогнеш принадлежността си на българин, сърбин или англичанин и да се усетиш преди всичко човек.
– С днешна дата вие как бихте се определили?
– Аз се чувствам преди всичко българин. Иска ми се да се усетя като човек на света, но не се получава.
