novinar.bg

Сигурно сте видели вече фотографията, която тази година спечели престижната годишна награда World Press Photo. Тя е от джамия в Сана, Йемен, и сякаш представя една мюсюлманска Пиета, една от онези облечени изцяло в черните си одежди жени, на които дори очите не им се виждат като на хората, но позата и страданието й са недвусмислени за човешката мъка и болка, която съпътства и до момента Арабската пролет. Независимо от коя страна в региона са. Защото редови граждани загиват или остават с увреждания за цял живот, докато събитията там продължават, а за демокрация и човешки права сега няма как да се говори.

За мястото и бъдещето на тази жена две мнения няма – тя ще си остане скрита в тези за нас екзотични дрехи, но дали очите й ще светнат, озарени от надежда или нещо ново, нещо различно и мечтано, гледано по филми, сериали, но от други светове? Защото дори в Саудитска Арабия, страната главно действащо лице, обикновено зад кадър, в тези събития жените нямат право да участват например в олимпиадата в Лондон тази година. Едва ли някои спорадични протести на неправителствени организации в Европа ще променят това положение, но поне ще се даде гласност на т.нар. мюсюлмански традиции, които нямат нищо общо с нашите представи за права на хората, за демокрация и възможност за участие в обществено-политически събития и живот.

Едва напоследък в тази страна се заговори за участие на жените в местните избори и дори да карат сами леките си коли, за да водят децата на училище, но събитията в региона явно ще насочат усилията в други посоки. А арабската жена по принцип няма роля в тези събития. Те все повече заприличват на нещо познато от историята - разпределяне на територии, ресурси, влияние или търсене на изход от криза чрез познатото дрънкане на оръжие. Докато е „дрънкане”, все има надежда за друг изход освен война и жените, и майките на протестиращите по улиците хора мълчаливо ще понасят съдбата си. Докато напрежението в региона и на Изток продължава.

Но лидерите на „големите” и експертите по цял свят сякаш забравят, че всъщност населението в тези страни, дори средната им класа, доколкото я има, не чувстват никаква връзка със своя елит, не разбират действията му и остават в готовност за нови протести, дори и да има избори. Защото този елит обикновено служи не само на собствените си финансови интереси, но често и на чужди, периодично сменя посоката на лоялността си и само вярата в Аллах остава непоклатима, но в крайна сметка и това е относително, защото едните са сунити, другите - шиити, а това ги противопоставя в привързаност и действия.

Западът е повод за нападки, но и не съвсем, защото се търси помощта му за решаване на вътрешните проблеми, на проблемите на властта, а това ги поставя в ситуация на зависимост или в кръга на постоянни сателити. А хората искат просто хляб, работа и нормални условия на живот, докато жените им даже не поставят въпроса за демокрация и равни права, защото през тези процепи за очите едва ли могат да видят нещо достижимо в тази посока.

Мъжете им излязоха на улиците, без да знаят какво искат, освен да свалят от власт тези, които в момента управляват, а сега гледат объркано как чрез избори на власт идват ислямистки движения, вече партии, и в тях често участват и онези, които до вчера бяха във властта.

Световните медии ни заливат с информация за събитията в Сирия, следващата „арабска революция”, предоставят ни фотоматериали от потресаваща разправа с демонстранти, но има и фотографии, които са отпреди 5 години, и то от Ирак, а това вече говори за едностранчиво представяне на събитията и за насока, която не е в интерес на цялата истина.

Гражданската война сякаш е факт, има убити и от двете страни, Западът е срещу Русия и Китай в ООН, ЕС е или съвсем като САЩ или тук-там дипломатично отстоява европейско виждане или просто национални икономически интереси. Турция предоставя територия за организация и действия на опозицията в Сирия, а тя пък също вече е въоръжена, но с френско и израелско оръжие срещу руското на армията.

Кога и дали ще бъде отстранен Асад може и да не е най-важният момент в този конфликт, всъщност гражданска война, а по-скоро какво ще дойде след това. Сирия е вече единствен съюзник на Иран и за това си има стари причини. Следва Иран ли? Всъщност Сирия остана един от малкото светски режими в този силно религиозен свят. Умереният ислям на управляващите там и подкрепата, която има президентът Асад от поне половината сирийци, прави задачата на протестиращите и подкрепящия ги Запад сложна. Ще загинат още хора, и то цивилни граждани, но и от армията, а старото правило сунитска Сирия да се управлява от представител на шиитско вероизповедание (Асад е алауит, което е секта в шиитската религия, но всички са мюсюлмани в крайна сметка) сигурно ще се наруши.

Християните в Сирия търпят издевателства и провокации, както всички, а това обърква нещата още повече. Дали като в Либия ще се провъзгласява връщането на шиитската религия като основополагаща и дори ще се говори за връщане на многоженството? Кое е истина и кое пропаганда? Наистина ли Ал Кайда подкрепя опозицията в Сирия и издига лозунг „Лъвове на Сирия, напред”? Някаква аналогия с името на Асад - лъв. Както винаги, повече въпроси, отколкото отговори.

Мислещите хора си ги задават, отговорите се забавят, ако изобщо някой благоволи да отговори. Но въпросът за изход от кризата чрез военни действия започва да се задава все по-често. Някои припомнят събитията преди Втората световна война и правят аналогии в тази посока. Сякаш светът не е измислил нищо ново под небето. Страдаме за жертвите, за онази „мюсюлманска Пиета”, но сме безпомощни да променим хода на времето и протестите по улиците остават като фон за случващото се „на сянка”.

Защото новите процеси в света показаха, че затъващите в кризата национални икономики няма как да взимат по собствена воля независими решения и сякаш се активира план за овладяване на региони, които са в състояние да решат проблеми като енергийна сигурност или просто са източник за такива продукти. Предприемат се действия, за да се обясни на страни като Иран какво следва, какви са санкциите, независимо дали са в унисон с международното право, но са в унисон с новите икономически интереси, които чертаят пътя на новата геополитика. Много място за самостоятелни решения няма, дори и да си мощна държава като Иран и да имаш амбицията за водещо влияние в региона.

А дали войната ще се окаже единственият начин за изход от световната криза, започнала не в Европа, но продължаваща там, зависи от начина на реакция на всички национални правителства. Ако те са неспособни да се справят с предизвикателствата на времето, ако са съзнателно поставени там за провеждане на решения и в чужда полза, ако процесите в арабските страни поставят демократичните промени в задния двор, а радикалният ислям заема водещи позиции, само предстоящите избори във водещите световни сили могат да спрат „дрънкането на оръжие”.

Обикновено последиците са по-различни от предвижданите по сценарий събития. На хората им се иска да живеят спокойно и в мир, но нямат представа как да стане. А тези, които могат да го направят, май сега нямат интерес. Объркани съдби, объркан свят и бъдещето е пълно с предвиждани изненади. За кой ли път, дано не съм права.