На 21 май християнската църква почита светите равноапостоли император Константин Велики и майка му Елена. През 313 г. император Константин издава Миланския едикт, с който въвежда християнството като официална религия в обширната Римска империя. Самият той приема християнската вяра в края на живота си. Константин започва усилено строителство на християнски църкви и манастири. През неговото управление се свиква и Първият вселенски събор в Никея (325 г.), който осъжда арианската ерес. Царица Елена посещава Йерусалим, открива животворния Кръст Господен и издига много църкви в града, във Витлеем и в Елеонската планина.
У нас народният култ към св. Константин и св. Елена е много силно развит в Странджа планина, където празника им наричат Костадиновден. За него е характерен един много интересен обичай – игра върху огън, наричана нестинарство. Обичаят редовно се изпълнявал от българското и гръцкото население в Странджа до 1912-1913 г. До 60-те години на ХХ в. се среща в с. Българи в източната част на Странджа планина, където в наши дни се възобновява. Нестинари ставали и мъже и жени (последните трябвало да бъдат на възраст, на която вече не могат да раждат). Те обикновено са от едни и същи родове, т. е. нестинарството се предава по наследство. За главна нестинарка се избира най-възрастната жена, чиято къща наричат „конак” или „столнина”. Там в червени калъфи, наричани ризи, се пазят свещените икони на св. Константин и св. Елена. Там е и свещеният нестинарски тъпан, който се използва само при игрите върху огън.
Сутринта на празника на св. Константин и св. Елена нестинарите, заедно с тъпанджиите, се събират в конака. Главната нестинарка ги гощава и ги отвежда в параклиса при иконите, които прекадява. После шествието тръгва към аязмото на светците край селото, като най-младият нестинар носи иконата на св. Константин, окичена с цветя. Носят и църковните хоругви и другите икони. Шествието се придружава от тъпана и гайдата. Когато стигнат определеното място, свещеникът отслужва литургия и благославя донесените курбани – обреден хляб, сирене, печени овни, шилета. Започва веселие, „панагир”- извиват се хора, пеят се песни, организират се борби и състезания.
Когато се мръкне, всички се връщат в селото, където на мегдана през целия ден е горял огън, от който е останала само жаравата. Гайдата и тъпанът засвирват „нестинарска свирня” и в такт с нея нестинарите обикалят около огъня. Един по един биват „прихващани”, „прифащани” (изпадат в екстаз) и нагазват с боси крака в жаравата. Пред себе си държат иконата на св. Костадин, стъпват ситно-ситно и от устата им се отронва „въх-въх”. У нестинарите желанието да влязат в огъня и да играят било толкова неудържимо, че ако някой се опитвал да ги спре, те се поболявали и скоро умирали.
По време на танца „прихванати” от светците, нестинарите установявали контакт с тях. Така придобивали способност да разговарят с мъртвите и да правят пророкувания. Старите хора си спомнят как по време на играта върху огън нестинарките са предсказвали бедствия, болести, дори война. Самите нестинари разказвали, че когато стъпват върху жаравата, виждат пред себе си св. Костадин, който със стомна в ръка гасял въглените под краката им. Удивително е, че след края на танца участниците в него нямат изгаряния или рани по ходилата. След като играта свърши, нестинарите връщат в конака иконите и тъпана, за да ги извадят пак след една година.
Произходът на този интересен обичай и до днес остава неизяснен. Има предположения, че българите са го възприели от гърците, както и че е остатък от обичаите на късноантичното тракийско население или идва от прабългарското шаманство.
В Южна България св. Елена се приема за повелителка на градушката и се почита за предпазване от това природно бедствие. Според народните представи „Еленка носи в ръкава на бялата си ризата градушката”, а според друг вариант на този мит – под престилката, в пояса си, в чувал или в кошове и я пуска оттам тогава, когато иска да накаже хората за това, че не я почитат. Смята се, че „Елена и Костадинка са две сестри”. В Родопите знаят, че града: ”Сирница го подсирва, Тодорица го мята, а св. Елена в ръкава го носи”. На Костадиновден се обръщат към светицата с молба:
„Елено, Елено Костадинова,
сестро си роспри поли
спри облако,
носи го в зелена гора”.
Денят на св. Елена и св. Костадин се смята за хаталия, за лош ден и на него нищо не трябва се работи, за да не се разсърди светицата. В Родопската област Костадиновден е празник, почитан от овчарите, и се нарича Предой, Мандра или Отбив. На този ден доят овцете и отлъчват агънцата от майките им. Устройват се общи трапези край къшлите. Костадиновден е известен в тракийските села като Кърчана и се знае, че на този ден слънцето пече много силно. Затова прибират добитъка в оборите, за да не „кърчаняса”, т.е. да не слънчаса.
На 21 май имен ден имат всички, носещи имената Константин, Костадин, Костадинка и Елена, Еленко.
