novinar.bg

Наред с някои нашенски злободневни абсурди обществото ни беше изненадано преди дни от невероятната новина: експертка на ООН приканила България да въведе двуезично обучение за малцинствата, като сред тях изброява македонци и помаци.

Кое е звеното към ООН, отговорно за доклада, представен ни в медиите? Тъй като не е известно на широката общественост, ето някои факти. Организацията шапка, към която е прикрепена позицията на „Независим експерт”, заемана от госпожите Гей Макдугъл и Рита Исак, отговорни за българския доклад, се нарича „Съвет по правата на човека” към ООН и е подчинен на Общото събрание на ООН – орган фактически контролиран от страните в Третия свят.

Самият съвет е създаден през 2006 г., за да замени по-раншната Комисия по човешките права, дискредитирала се чрез политически мотивираните си пристрастни решения. Доминирана от страни в Африка и Азия, в които правата на човека не се зачитат, старата комисия се беше посветила на това да клейми на първо място Израел и после другите развити държави, игнорирайки безкрайно по-сериозните нарушения на човешките права, случващи се в ислямските, комунистическите и другите диктаторски режими.

Една сега забавна, но и потискаща илюстрация за старата комисия е, че Либия й стана председател през 2003 г., като кандидатурата й беше подкрепена от 33 държави; 3 гласуваха против и 17 се въздържаха. За съжаление и новата структура, подобно на всяка група или партия с новоизмислен етикет, но непроменено поведение, се дискредитира сериозно: новата комисия бе критикувана не само от страни като САЩ, Канада и дори ЕС, но и от самите генерални секретари на ООН Кофи Анан и Бан Ки Мун. Може би най-впечатляващо – САЩ направо бойкотираха комисията, докато президент беше Джордж Буш.

В случая с българския доклад се е получило объркването, че предишният „Независим експерт по въпросите на малцинствата” – активистката за правата на афроамериканците в САЩ г-жа Макдугъл – е посетила България, но междувременно е започнал мандатът на новия „Независим експерт” – унгарката с ромски произход г-жа Исак, която, както пише на сайта й, е „вдъхновена от собствения си опит с предубеждения и дискриминация”. Не е докрай ясно коя от двете експертки е реално отговорна за непрофесионалния доклад, представен наскоро.

В случая очевидно става дума за непознаване на реалностите и сляпо прилагане на неомарксистките идеологеми, станали за съжаление стандартни инструменти на част от НПО, и харесвани – както изглежда – в някои звена на уважавана организация като ООН.

Докладът за малцинствата в България е базиран на срещи на предишния „независим експерт” с представители на държавните институции, на неправителствените организации, както и с хора, провъзгласили се за представители на малцинствени общности. Прави впечатление обаче, че по условие се дава приоритет на последните две категории. Това донякъде изглежда естествено: житейският опит и на двете госпожи вероятно ги е накарал да се отнасят с недоверие към правителствата и мнозинствата, а да симпатизират на тези, които те разглеждат като потиснати и с които може би се отъждествяват.

А дали не е по-логично на такива отговорни позиции да се назначават истински независими експерти, а не активисти с вероятни предубеждения.

За да придаде обективност на тезите си, авторката на доклада пише в стил, характеризиран от цитиране на всичко чуто от различните хора, с които се е срещнала, без да казва дали и защо предпочита да вярва на тях. Чрез този похват тя си измива ръцете чрез мнима обективност, претендираща за безгрешност, но реално кара читателя да вярва на „онеправданата” страна.

Съмнението е резервирано само за представителите на властта. Доминира глаголът „възможно е”, за да се отправят полуприкрити обвинения: „Възможно е възгледите на институциите относно (...) да са преувеличени и потенциално да възпират интеграционните усилия”. Все едно някой да каже: „Възможно е авторката на доклада да е некомпетентна.” Пример за този похват и за уповаването в информацията от НПО и „малцинствените представители” е написаното, че според ромските организации ромите били около 10% от населението. Изводът е, че предположението на ромските „представители” трябва да е вярно. Друг странен похват е споменаването на проблеми и цитирането на оплаквания без по-нататъшен коментар, сякаш обвиненията са безусловно верни, макар че всъщност са непотвърдени.

Докладът е пронизан от типичната неомарксистка преднамереност, която по условие заема страната на третия свят или на малцинствата. Ето например какво пише идеологът на Новата левица Херберт Маркузе в статията си от 60-те години „Репресиваната толерантност” (с. 109): „Досега трябва да е станало ясно, че упражняването на граждански права от страна на онези, които ги нямат („малките и безпомощни малцинства” – бел. авт.), предполага оттеглянето на гражданските права от тези, които възпират тяхното упражняване (мнозинствата в развитите страни – бел. авт).” Маркузе и други неомарксисти предоставят на левицата в западните държави идеи, които постепенно ги преориентират от проблемите на работническата класа към действия за усилването (empowerment) на малцинствата и националноосвободителните движения в третия свят.

По този път очакването за огромни отстъпки към малцинствата, както и доктрината на мултикултурализма, навлизат в западната политическа култура. От доклада ясно личи, че за авторката му изпълняването на желанията, формулирани от „представителите на малцинствата”, трябва да станат първостепенна задача на българското правителство (както и на всяко друго). Използват се изрази като „Правителството трябва настоятелно да прилага”, „Правната база трябва да бъде прегледана и поправена”, „Когато местните власти се провалят (...) особено що се отнася до малцинствените права (...) трябва да срещнат ефективни санкции”, „Политици и партии, които се асоциират с език, мотивиран от омразата (както авторката определя изказването на някакъв кмет, че ромските махали били проблемни), нямат място в управлението на държавата и техните виновни членове трябва да бъдат спешно преследвани (от съдебната система – бел. авт.)”, „На асоциации, които в миналото са били отричани, трябва спешно да се даде признание” и т.н. Така, реално и въображаемо, действия, които всъщност трябва да бъдат санкционирани, както и извадени от контекста им изказвания, се смесват, за да осигурят достатъчно аргументи за моделирания негативен образ.

Глаголите must и should (т.е. трябва) присъстват 37 пъти като израз на нетърпяща възражение сигурност на оценките. Личи убеждението, че всичко друго в държавата трябва да се постави в услуга на „малцинствените” желания, включително националните интереси, демокрацията и свободата на словото – все третостепенни въпроси според духа на написаното.

Най-интересните моменти обаче са призивите за признаване на „помашко” и „македонското малцинство”, като във втория случай авторката призовава за образованиe на роден език. В първия случай е ясно, че религиозният белег не е етнически. Както българите католици и протестанти не се превръщат в различни етноси, така и българите мюсюлмани си остават етнически българи.

Що се отнася до „македонското малцинство”, експертката явно е взела на сериозно изказванията на няколкото души от „ОМО Илинден” и в. „Народна воля”, с които е говорила: че това „малцинство” било многократно по-голямо от установеното в последното преброяване, както и че то имало нужда от обучение на македонски език. Македонският въпрос е достатъчно известна тема, за да може висш функционер на ООН да игнорира фактите. Известно е, че идентификацията с македонското като различно от българското е наложена насилствено, и то с най-брутални методи, от страна на Сталин, Тито и – за съжаление – БКП по времето на Георги Димитров и Вълко Червенков. Същото важи за официалния език на тогавашната Народна Република Македония (част от ФНРЮ), въведен с политическо решение през 1944 г. и реално създаден по-късно.

В Пиринска Македония, за която говори експертът на ООН, „народната власт” силово опитва да наложи македонска идентичност на населението. Запазени и известни на обществеността са инструкциите на преброителите на населението от 1946 г., в които се нарежда всички хора освен циганите и други малцинства, да бъдат записани като „македонци”. За щастие след разрива между Тито и Сталин, БКП получава „интернационалистка” причина да промени досегашната си политика.

Ясно е, че отделни объркани, обидени или просто наети от Скопие хора, продължават да твърдят, че са „македонци”, но това е тъжният остатък от една тоталитарна политика, в пряко противоречие с човешките права. Затова е абсурдно, че човек и организация, претендиращи, че са защитници на човешките права, защитават един насилствен Сталинов експеримент.

Прави впечатление, че експертът на ООН – в настояването си да се признаят македонско и помашко малцинства – се позовава на международно-правни текстове, които всъщност напълно подкрепят поведението на българската държава.

„Съществуването на етническо, религиозно или езиково малцинство в дадена страна не зависи от решение на тази страна, а трябва да бъде установено от обективни критерии.” Също се цитира документ на Комитета за елиминирането на расовата дискриминация: „Тази идентификация, ако не съществуват причини за обратното, ще бъде базирана върху самоидентификацията на отделната личност.” В случаите с определянето на българи като македонци или определянето на българите-мюсюлмани като различен етнос заради мюсюлманската им религия, съществуват безброй „причини за обратното”.

Докладът на „Независимия експерт” всъщност няма обвързващо значение и само би служил като материал за антибългарската пропаганда на Скопие. Това обаче е добър повод българската общественост да се запознае с един по-широк парадокс – че една неформална група недемократични режими са „взели за заложник” Общото събрание на ООН и използват репутацията на Организацията за постигане на политически цели – най-вече за фрагментиране и дестабилизиране на западните общества (в това число и България), както и за клеймене на постоянните си „дразнители” като Израел.

Едновременно с това тези режими успяват да потулят и релативизират нечовешките условия в собствените си страни. Тъжното е, че в развитите държави има кръгове сред левите партии и НПО, които поради идеологически пристрастия или други интереси подкрепят този подход.

В крайна сметка това дискредитиране на темата „човешки права” отдалечава света от едно по-добро бъдеще, в което правата на човека ще бъдат универсално зачитани. Същевременно ни напомня на познатия от миналото анекдот, че всеки път, когато Западът повдигне въпроса за човешките права или за какъвто и да е проблем в комунистическите страни, идвал стандартният отговор: „А вие защо биете негрите (бел. авт. – афро-американците)?!”