Едно голямо село, Скрът, се е сгушило на 500 метра надморска височина, в гънките на Беласица. То е част от така нареченото Подгорие, едно от осемте селища на община Петрич, съединени и от планината над тях, и от общия път, свързващ ги с административния център. 22 км го делят от него, а до Граничния КПП „Златарево”, в обратната посока, са 5 км. Отгоре наднича връх Тумба, където се събират границите на България, Гърция и Македония.
В центъра на Скрът е поставена табела, указваща, че селото попада в пределите на Природен парк Беласица.
Друга пък, дървена, съдържа текст, припомнящ, че наблизо е местността „Вадиочник”. Звучи странно това име, но е предание, което се помни от поколение на поколение. Че на 29-и юли 1014 г. край една голяма скала са ослепени част от Самуиловите войници! Тази скала е на 300 метра от мегдана, стрелката сочи натам, към едно усойно място, където шумът на гората, закътаността и ромолът на деретата – сякаш е трябвало да заглушат страданията и жестокостта на Василий II – Българоубиец. В Скрът никой не се съмнява, че именно на това място се е случила трагедията. Затова в тяхна памет върху онемялата канара е поставена мемориална плоча, дар от проф.Михаил Григоров и Иван Йорданов. Черен коларски път води към местността, наричана Вадиоч, Вадиочи, Вадиочник, Вади очи…Излишно е да се тълкува какъв е произходът на името, нали? Казват, че и византийски гробища са открити преди години на същото място…
Колкото до наименованието на селото пък, според една от версиите, идва от Скръб.
Скръб, навявана от случилото се с войните на легендарния ни цар.
Като постепенно във времето се е видоизменила в края на думата в Скрът. Според една легенда обаче в землището съществува местност, също наричана Скрът, в която са се преселили българи от Егейска Македония и Беломорска Тракия, предимно от района на гр.Воден/Едеса/, Гърция. Харесали това място и кръстили селището си на името на местността. След домовете си съградили и църква, която нарекли „Св.Димитър Солунски”. Не щеш ли, връхлетяла ги ненадейно смъртоносна епидемия, започнали масово да измират и тогава решили да преминат през водата на едно дере, за да се пречистят. Сторили го и се преместили за нов живот в местността „Орището”. Зад гърба им останало първото местонахождение, наричано „Митровска черква”. Където в по-ново време е издигнат параклисът „Св.Димитър Солунски”…
„Нашите прадядовци през Беласица идват тук, някои са от с.Макреница”, разказва ми за бежанската вълна от 1923-1925г.дългогодишният читалищен деец и някогашен кмет Благой Илиев. „Имало е тогава и турци в селото, които постепенно започват да се изселват. А дедите ни изкупуват къщите им и се настаняват в тях. Всяка фамилия, която идва, прави и параклис. 12 имаме в околността, заедно с едно манастирче, горе, в боровата гора, скрито от турците. Които н един момент са наричали селцето Кючук Стамбул…” Първият кмет от онзи период, 1924г.,Христо Гогов, също е бежанец. И по негово време селото строи като самостоятелен етнос своята първа църква. Под нея пък се намирало старото училище.
Днешните над 1250 жители на Скрът
се радват, че основното училище „П.Яворов” все още го има и ще се превърне в Средищно – за околните села Яворница, Ключ и Габрене. Читалище „Антон Попов” е създадено в някаква стара къща през 1952г. , а от 1963г. се помещава в тогава новата си сграда, от която днес на поддържане се радва само първият от двата етажа. Там се намира библиотеката, а самодейността – в лицето на танцовите състави и женската певческа група – все още е жива.
„Нямаме средства, всичко опира до пари и не ни достигат за нови носии. Нашите са стари, над 60 годишни”, оплаква се секретарката Румяна Стоева. И изважда Скрътската енциклопедия. Защо ли? Защото селото е известно в региона с традиционния вече Фестивал на хумора и шегата, провеждан от 2005г.насам на 1-и април. А сред остроумията какво искат местните мъже и жени блестят бисери като: „В женския нос да има специални филтри, та да не могат жените да надушват бира, ракия и мръсни чорапи”, „Мъжете да запазват твърдостта си за по-дълго време, не само за миг”,
Коя жена е цвете? На която мъжът е ливада…”
Църквата „Св.Възнесение Господне” е построена през 1918г., обновена през 2006г, и се намира в горния край на селото. Над нея към върхарите на Беласица тръгват туристически пътеки, едната към връх Тумба, друга – към водопада Дъбицата. В центъра на селото се издига паметник на падналите във войните 1912-1913, 1915-1918, 1944г. Наблизо е и друг, на Христо Велев, загинал като партизанин в Егейска Македония. За една от старите сгради пък се знае, че е била бивша болница, в която се е помещавал щабът на Скрътската комуна. Няма къщи за преспиване, заради близостта на общинския център, обясняват ми тук И се чудят какво трябва да се случи, за да бъдат решени вечните проблеми. Селото е стръмно, долният и горният му край са на различни височини. Което означава изронени друмища, които при обилни дъждове стават още по-труднопроходими. Като неразделна добавка е и положената под тях амортизирана водопроводна мрежа, чиито етернитови тръби са на повече от половин век. „Ние нямаме собствени средства. Непрекъснато се молим на общината да оправи улиците, пишем докладни записки, идват, проверяват ни…И – до там!”, жалва се кметицата Надка Райчева. „Електроподаването от ЧЕЗ пък е към 70%, вечер спада. Идваха и те, замерваха улици и обещаха да направят нов план на селото, за да поставят нови стълбове. Кога ще стане?! Май е излишно да питам….”
Това е съвременният вариант на скръб и мъчения в село Скрът. Там, където се пази споменът за ослепяването на Самуиловите войници…
