Зоопаркът в Сан Диего показа бебета гепарди
Белгия предотвратила серия атентати
Билетите за Шампионска лига на изчерпване
Къде съм ? Начало / Коментари / Интервю

Стефан Вълдобрев: Можем да захраним с положителна енергия половин България

14:09, 16 май 2012 1468 1 коментар
Стефан Вълдобрев Снимка БГНЕС
01/03

Имам проблем с днешната прекалена медийност на хората, правещи изкуство

Човекът оркестър Стефан Вълдобрев обиколи куп световни фестивали с документалния си филм „Манчестър Юнайтед от Свищов”, междувременно се снима в „Миграцията на паламуда”, обещаващ да догони славата на култовите български комедии, и подхваща игрален проект, в който е замесен и учителят му Тодор Колев. Това не му пречи да играе и в няколко столични постановки: в Театър 199 и „Армията”. Но в момента вълненията му са облечени в ноти: на 18 май в рамките на Салона на изкуствата в зала 2 на НДК певецът композитор ще изнесе голям концерт с филмова, театрална, поп и рок музика. Ще прозвучи саундтракът към „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде”, ще се леят стари хитове от всичките му 9 албума – „Обичам те, мила”, „Рай”, „Пропаганда, хромозоми, силикон”, както и песни, рядко изпълнявани досега на живо. Там Вълдобрев ще представи за пръв път, пак в своя закачлив и ироничен стил, новото си парче „Хеликоптер”, фиксиращо състоянието на луда влюбеност, което те кара да летиш като балон с хелий. Редом с него на сцената ще бъдат и „Обичайните заподозрени”. Кои са те ли? Ни повече ни по-малко музикантите Иван Лечев, Мирослав Иванов, Веселин Веселинов-Еко и Стоян Янкулов-Стунджи.

- Г-н Вълдобрев, защо наричате партньорите си в начинанието „Обичайните заподозрени” – толкова ли е обичайно да делите подиума с тях?

- То тръгна на майтап: Ванката Лечев го пусна в употреба, нали има такъв филм. Понеже всеки от тези музиканти участва и в много други проекти, в един момент, когато се питахме кой ще свири, отговорът беше: „Как кой – обичайните заподозрени!” Те бяха навсякъде. Факт е, че проектът им с мене остана доста дълго във времето – работехме заедно още в края на 90-те и решихме най-накрая шегата да ни даде име. На този концерт за първи път го обявяваме официално.

- Какво е усещането да си на сцената с приятели – не сам и не със случайно събран екип? Нещо като колективен екстаз?

- Трудно мога да го опиша, обаче е много светло усещане – някаква лекота и положителна енергия. Ако някой ни включи кабел, докато репетираме и свирим, сигурно ще захраним половин България!

- Чувствате ли понякога подобна еуфория и споделеност в театъра?

- Да, в двете представления на Галин Стоев по текстовете на Яна Борисова в Театър 199 – „Малка пиеса за детска стая” и „Приятнострашно”. Винаги чакам с нетърпение дните, в които ги играем. Яна има нова пиеса и предстои пак да се стиковаме с Галин кога би могъл да я постави. Защото той вече се е установил в Париж и има много ангажименти. През есента направи в „Комеди Франсез” спектакъл по Мариво, който стана мегахит и за него няма билети за 3-4 месеца напред.

- Галин Стоев също като вас е от прочутия клас на проф. Крикор Азарян и Тодор Колев във ВИТИЗ, от който излязоха Мариус, Камен Донев, Койна Русева, Касиел Ноа Ашер, Лилия Маравиля и други надарени комплексни артисти. Като поколение и личности вие би трябвало да сте сред творците, които дават тон на културните процеси в България. Успявате ли, или си оставяте островчета на духовност сред море от чалга?

- Чалгата ми е нелюбима тема. Аз съм на принципа, че колкото повече се обръща внимание на нещо, толкова по-голямо значение му се придава. Тя не е отсега – тя си ни е в гените от векове назад, не може да се избяга от нея. Останалото е по-важно. Според мен има два начина да се влияе на културния живот. Единият е да заложиш с работата си някакви стандарти и посоки за по-младите си колеги, което мисля, че се опитваме и правим. Другият е да си свръхобществено активен, да обикаляш телевизии, да си много устат, но това ние не го правим, а и смятам, че няма смисъл. Забелязал съм, че най-напористо медийни са тези, които в собствената си област са най-недобре приети или нямат какво да кажат. Имат обаче достатъчно време за губене, за да дават акъли по студиата. Аз лично имам проблем с днешната прекалена медийност на хората, които се занимават с изкуство. Достатъчно е да работиш, да си показваш нещата – всичко е в тях.

- С кого от вашите състуденти си останахте близки през годините?

- С всички, ние се събираме много често и другата седмица пак ще го направим. Разбира се, с Камен Донев по обективни причини сме най-близки – дето се вика, и в казармата бяхме заедно, и една година живяхме в обща стая на последния етаж в „Армията”, където изкарахме част от войниклъка след пребиваването си в танковата бригада до клетвата. Имахме си ключове от театъра, той беше нашият дом.

- Знам, че двамата сте добри приятели с Мариус. Мислили ли сте за съвместен проект?

- Ами скоро стана дума за такова нещо: аз го предложих къде на шега, къде на майтап, но с пълното съзнание, че сигурно няма да се случи. Идеята ми беше Камен да напише пиеса за трима български рейнджъри в Ирак или Афганистан, а режисьорът Стоян Радев, който е пресечна точка между нас тримата, да я постави.
Но вижте, това са неща, които ние ги „хвърляме” по сто на ден и след това ги забравяме. Забавляваме се, представяме си колко ще е смешно, обаче едва ли някой го приема като сериозно предизвикателство.

- Но пък звучи интригуващо...

- Звучи прекрасно! Аз веднага си представих и постера с тримата рейнджъри, и заплетените комедийни ситуации, както само Камен може да ги напише. Да работим заедно за мене ще бъде празник! Не изключвам такава възможност, даже бих я приветствал. Но някой режисьор трябва да ни събере, защото ние сме се разпилели в толкова много посоки, че няма да сме в състояние да поемем инициативата.

- Как изразявате себе си най-добре в момента – като актьор, кинорежисьор, поет, певец, композитор?...

- Изразните средства се сменят, но целта е една единствена – да се разкаже някаква история и в нея да има емоция, която да трогне някого. Истината е, че в момента на мен ми се прави музика, и то – рокендрол парчета. Това не само ми доставя огромно удоволствие, но е и моят отговор на многото въпроси защо напоследък не съм правил песни. Надявам се удоволствието да е и за публиката. Сега не ми се мисли за друго. Вече не съм толкова амбициозен, както когато бях по-млад, голобрад и надъхан. Не че в това има нещо лошо – всеки в началото е бил такъв, ама сега се харесвам повече.

- Какво успя да култивира у вас натрупаният с течение на времето опит?

- Любопитството към мига. Любопитството към всичко. Някакво особено състояние на тревожност. Това, че ми пука... Според мене е хубаво, щом се занимаваш с изкуство, да съумееш да съхраниш своята наивност. На 40 тя може би започва да изглежда смешно, но на мен ми се струва, че е задължителна.

- В един друг спектакъл с ваше участие – „Син портокал”, става ясно, че в съвременното общество не се знае кой е психиатърът, а кой – пациентът: нормалност и лудост днес са относителни понятия. Вие на чия страна предпочитате да бъдете?

- Ми аз мисля, че то нормални вече няма – всички сме от едната страна. В последно време не съм срещал нормален човек. Така че всичките сме от правилната страна!

коментирай

Коментари (1)

  • 001
    3 / 13
    стефан 17-05-12 22:10ч
    Много добро интервю.
Име:
Мнение:
Попълнете текста от картинката:
captcha

България

Данък сгради в София замръзва

България

Бутат копторите в Бургас

Коментари

Георги Апостолов: Селфитата съвсем не са безобидни

Долче вита

Подкожно лекарство лекува рак на гърдата

Последно обновяване 20 септември, 2014 13:00 ч.

Development PIMDESIGN