Шест снимки на "Бийтълс" продадени за 230 000 долара
Джъстин Бийбър работи със сина на Майкъл Джексън
Ердоган смята да председателства до края на 2014
Къде съм ? Начало / Коментари / Интервю

Стефан Вълдобрев: Можем да захраним с положителна енергия половин България

14:09, 16 май 2012 1558 1 коментар
Стефан Вълдобрев Снимка БГНЕС
01/03

Имам проблем с днешната прекалена медийност на хората, правещи изкуство

Човекът оркестър Стефан Вълдобрев обиколи куп световни фестивали с документалния си филм „Манчестър Юнайтед от Свищов”, междувременно се снима в „Миграцията на паламуда”, обещаващ да догони славата на култовите български комедии, и подхваща игрален проект, в който е замесен и учителят му Тодор Колев. Това не му пречи да играе и в няколко столични постановки: в Театър 199 и „Армията”. Но в момента вълненията му са облечени в ноти: на 18 май в рамките на Салона на изкуствата в зала 2 на НДК певецът композитор ще изнесе голям концерт с филмова, театрална, поп и рок музика. Ще прозвучи саундтракът към „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде”, ще се леят стари хитове от всичките му 9 албума – „Обичам те, мила”, „Рай”, „Пропаганда, хромозоми, силикон”, както и песни, рядко изпълнявани досега на живо. Там Вълдобрев ще представи за пръв път, пак в своя закачлив и ироничен стил, новото си парче „Хеликоптер”, фиксиращо състоянието на луда влюбеност, което те кара да летиш като балон с хелий. Редом с него на сцената ще бъдат и „Обичайните заподозрени”. Кои са те ли? Ни повече ни по-малко музикантите Иван Лечев, Мирослав Иванов, Веселин Веселинов-Еко и Стоян Янкулов-Стунджи.

- Г-н Вълдобрев, защо наричате партньорите си в начинанието „Обичайните заподозрени” – толкова ли е обичайно да делите подиума с тях?

- То тръгна на майтап: Ванката Лечев го пусна в употреба, нали има такъв филм. Понеже всеки от тези музиканти участва и в много други проекти, в един момент, когато се питахме кой ще свири, отговорът беше: „Как кой – обичайните заподозрени!” Те бяха навсякъде. Факт е, че проектът им с мене остана доста дълго във времето – работехме заедно още в края на 90-те и решихме най-накрая шегата да ни даде име. На този концерт за първи път го обявяваме официално.

- Какво е усещането да си на сцената с приятели – не сам и не със случайно събран екип? Нещо като колективен екстаз?

- Трудно мога да го опиша, обаче е много светло усещане – някаква лекота и положителна енергия. Ако някой ни включи кабел, докато репетираме и свирим, сигурно ще захраним половин България!

- Чувствате ли понякога подобна еуфория и споделеност в театъра?

- Да, в двете представления на Галин Стоев по текстовете на Яна Борисова в Театър 199 – „Малка пиеса за детска стая” и „Приятнострашно”. Винаги чакам с нетърпение дните, в които ги играем. Яна има нова пиеса и предстои пак да се стиковаме с Галин кога би могъл да я постави. Защото той вече се е установил в Париж и има много ангажименти. През есента направи в „Комеди Франсез” спектакъл по Мариво, който стана мегахит и за него няма билети за 3-4 месеца напред.

- Галин Стоев също като вас е от прочутия клас на проф. Крикор Азарян и Тодор Колев във ВИТИЗ, от който излязоха Мариус, Камен Донев, Койна Русева, Касиел Ноа Ашер, Лилия Маравиля и други надарени комплексни артисти. Като поколение и личности вие би трябвало да сте сред творците, които дават тон на културните процеси в България. Успявате ли, или си оставяте островчета на духовност сред море от чалга?

- Чалгата ми е нелюбима тема. Аз съм на принципа, че колкото повече се обръща внимание на нещо, толкова по-голямо значение му се придава. Тя не е отсега – тя си ни е в гените от векове назад, не може да се избяга от нея. Останалото е по-важно. Според мен има два начина да се влияе на културния живот. Единият е да заложиш с работата си някакви стандарти и посоки за по-младите си колеги, което мисля, че се опитваме и правим. Другият е да си свръхобществено активен, да обикаляш телевизии, да си много устат, но това ние не го правим, а и смятам, че няма смисъл. Забелязал съм, че най-напористо медийни са тези, които в собствената си област са най-недобре приети или нямат какво да кажат. Имат обаче достатъчно време за губене, за да дават акъли по студиата. Аз лично имам проблем с днешната прекалена медийност на хората, които се занимават с изкуство. Достатъчно е да работиш, да си показваш нещата – всичко е в тях.

- С кого от вашите състуденти си останахте близки през годините?

- С всички, ние се събираме много често и другата седмица пак ще го направим. Разбира се, с Камен Донев по обективни причини сме най-близки – дето се вика, и в казармата бяхме заедно, и една година живяхме в обща стая на последния етаж в „Армията”, където изкарахме част от войниклъка след пребиваването си в танковата бригада до клетвата. Имахме си ключове от театъра, той беше нашият дом.

- Знам, че двамата сте добри приятели с Мариус. Мислили ли сте за съвместен проект?

- Ами скоро стана дума за такова нещо: аз го предложих къде на шега, къде на майтап, но с пълното съзнание, че сигурно няма да се случи. Идеята ми беше Камен да напише пиеса за трима български рейнджъри в Ирак или Афганистан, а режисьорът Стоян Радев, който е пресечна точка между нас тримата, да я постави.
Но вижте, това са неща, които ние ги „хвърляме” по сто на ден и след това ги забравяме. Забавляваме се, представяме си колко ще е смешно, обаче едва ли някой го приема като сериозно предизвикателство.

- Но пък звучи интригуващо...

- Звучи прекрасно! Аз веднага си представих и постера с тримата рейнджъри, и заплетените комедийни ситуации, както само Камен може да ги напише. Да работим заедно за мене ще бъде празник! Не изключвам такава възможност, даже бих я приветствал. Но някой режисьор трябва да ни събере, защото ние сме се разпилели в толкова много посоки, че няма да сме в състояние да поемем инициативата.

- Как изразявате себе си най-добре в момента – като актьор, кинорежисьор, поет, певец, композитор?...

- Изразните средства се сменят, но целта е една единствена – да се разкаже някаква история и в нея да има емоция, която да трогне някого. Истината е, че в момента на мен ми се прави музика, и то – рокендрол парчета. Това не само ми доставя огромно удоволствие, но е и моят отговор на многото въпроси защо напоследък не съм правил песни. Надявам се удоволствието да е и за публиката. Сега не ми се мисли за друго. Вече не съм толкова амбициозен, както когато бях по-млад, голобрад и надъхан. Не че в това има нещо лошо – всеки в началото е бил такъв, ама сега се харесвам повече.

- Какво успя да култивира у вас натрупаният с течение на времето опит?

- Любопитството към мига. Любопитството към всичко. Някакво особено състояние на тревожност. Това, че ми пука... Според мене е хубаво, щом се занимаваш с изкуство, да съумееш да съхраниш своята наивност. На 40 тя може би започва да изглежда смешно, но на мен ми се струва, че е задължителна.

- В един друг спектакъл с ваше участие – „Син портокал”, става ясно, че в съвременното общество не се знае кой е психиатърът, а кой – пациентът: нормалност и лудост днес са относителни понятия. Вие на чия страна предпочитате да бъдете?

- Ми аз мисля, че то нормални вече няма – всички сме от едната страна. В последно време не съм срещал нормален човек. Така че всичките сме от правилната страна!

коментирай

Коментари (1)

  • 001
    3 / 15
    стефан 17-05-12 22:10ч
    Много добро интервю.
Име:
Мнение:
Попълнете текста от картинката:
captcha

Икономика

Магистралата до Благоевград готова догодина

Свят

Потопи заплашват щата Ню Йорк

Икономика

Танева бори рекета срещу фермерите

Спорт

Треньорът на "Монако" бесен на Бербатов

Последно обновяване 24 ноември, 2014 10:03 ч.

Development PIMDESIGN