novinar.bg

На границата между фантазия и реалност, между възвишено и битово балансира героинята на Мая Новоселска в моноспектакъла „Едно малко радио” в Сатирата – точно като актриса, кацнала на опасния ръб между духовното вълшебство на сцената и прагматичната материалност на залата. Именно там се оказва онова „навсякъде”, пожелано от нея в началото на представлението, което само артистът със своите превъплъщения може да обходи.

Настроено от Теди Москов, малкото радио на Мая работи на вълните на мечтата, на носталгичното неслучило се, което винаги е по-интересно от състоялото се в живота. Но първо неговата притежателка трябва да издържи кандидатчовешки изпит и от патица в ятото, което камерата фиксира върху екран на сцената, да еволюира в актриса, заемайки единствената свободна бройка за жена.

Още от този шеметен пантомимен етюд остава някак си на заден план фактът, че спектакълът е изграден върху фрагменти от текстове на колоси като Фелини, Мастрояни, Олеша, Платонов, Чоран, Доктороу: Мая Новоселска умее да бъде актриса по толкова много възможни и невъзможни начини, че вербалното тук сякаш не е особено важно. Няма значение дали ще я наречем българска Джулиета Мазина, женски Чарли Чаплин или нещо друго – тя просто е гениален клоун.

Смешно-тъжно по чаплиновски крачи редом с празните бели обувки и бялата панамена шапка на своя неосъществен неаполитански обожател или виртуозно очертава балканските ни буйства върху въображаема географска карта, припявайки на подскоци музиката на съседите. Пише с бял конец върху бял лист любовни писма, на които е и подател, и получател; пие от огромен бял бушон, който, обърнат, се превръща в бутилка мляко (същинска рапсодия в бяло, но може и да не е мляко: „тези, които пият, въртят света, защото им се вие свят”...) или навива прозаична мелничка за месо, която в ръцете й става кинокамера за незримото.

Теди Москов признава, че изпълнението на Мая е теглело към лиричното, докато той я е тласнал повече към комедийното. При това поезията не се е загубила. Скечовете на колоритния тандем тук невинаги се вместват в строго структуриран „сценарий”, но пък кой мечтае по схема... А и като всички спектакли на Теди „Едно малко радио” ще продължи да се променя – както скулптурите на Алберто Джакомети, влезли в декора на Москов, никога не са били смятани от автора си за завършени веднъж завинаги, а само за пореден опит...