Йога срещу посттравматичен стрес
Убити и ранени при престрелка в Славянск
Цитати на деня

Цитати на деня

преди 43 мин.
Къде съм ? Начало /

Владилен Попов: Аз измислих прякора на Славков

0:00, 16 юли 2005 2258 0 коментар
01/06

Отидох при прокажените и се излекувах от псориазис, шегува се шахматният експерт

На 21 юли Владилен Попов ще навърши 70 години. Той е един от най-големите шахматни анализатори и коментатори на древната игра не само у нас. Работи повече от 20 години в БНТ. Като състезател по шахмат печели републиканската титла за мъже през 1959 г. По-късно е треньор. С дамския национален тим стига до трето място на олимпиадата в Меделин през 1974 г. През 1979 г. е секундант на Татяна Лемачко в мачове за световната титла в Аликанте и Одеса.

Владилен Попов завършва първия випуск на ловешката английска гимназия, а после и английска филология в СУ. Женен е три пъти, има двама синове. Сестра му Ася от 36 години живее във Франция, пенсионира се там като професор по антропология, социология и етнография.

- Г-н Попов, знам, че животът ви дотук е бил твърде интересен. През голяма част от него сте били журналист. В интервюта като това с какъв въпрос бихте започнали?

- Обикновено първо се пита кога човек се научава да играе шах.

- Аз обаче искам да започнем с друго - откъде идва руското ви име Владилен?

- Баща ми беше правоверен комунист и ме е кръстил на Владимир Илич Ленин. Когато Никола Гешев го арестувал, той го питал и за произхода на моето име. Баща ми започнал да шикалкави нещо, а Гешев казал: "Не на мене тия, г-н Попов. Дъщеря ви се казва Ася, а аз съм чел Тургенев..." Баща ми Тодор беше първият директор на "Партиздат", превеждаше от руски и прилично говореше френски.

- А откъде е любовта ви към шаха?

- Пак от баща ми. Със сестра ми заедно се научихме да играем. Тя е само година по-голяма от мен и израснахме по едно и също време. Правехме си партии по шах още от 5-6-годишни. Усъвършенствах се обаче, докато боледувах, защото и двамата като деца изкарахме всички възможни болести - коклюш, коремен тиф в лека форма, всякакви видове шарки, три месеца лежахме в санаториум в Трявна със заболяване, което предшества туберкулозата... Тежки години бяха тогава - бомбардировки, глад. Апартаментът ни на ул. "Искър" в столицата, в който живяхме под наем, го отнесе бомба. Нищо, че едната стая бе обитавана от немец, представител на противовъздушната батарея.

На 11-12 години станах първенец по шах на Пети столичен район, а после бях втори на градското първенство.

- Завършили сте ловешката английска гимназия. Не беше ли опасно в онези години да се учат западни езици вместо руски?

- За езиците не беше толкова опасно. Аз си падах по всички забранени неща - джаз, непозволена литература... От ловешката гимназия изгониха едно момче, защото свиреше чудесно Гершуин на пиано - Сашо Попов-Макето, който на 40 г. стана професор по медицина. Със сестра ми, която бе във френското крило на нашето училище, също за малко да ни изключат, тъй като отидохме да вадим книги от горящата клада. Хвърлиха в огъня десетки томове, защото били буржоазни. А понеже не се подчинявах на никакви забрани, аз вечно бях с намалено поведение.

- Това е било елитно училище. Били ли сте съученик с някого от бъдещите първи?

- С Огнян Дойнов бяхме в един клас. Даже бяхме добри приятели. И той покрай мен се понаучи да играе шах, при това на доста прилично ниво.

- Колко езика владеете?

- Английски, френски и руски ги знам добре. Иначе ползвам всички славянски езици, както и работно - основно за шахматната терминология - немски, италиански, малко повече испански. Последния го понаучих, когато трябваше да отида като водач и анализатор на българския женски отбор на олимпиадата в Меделин, Колумбия. Тогава бях на 39 г., а тимът ни записа най-големия успех в дотогавашната история на българския шахмат - станахме трети.

Още си пазя тетрадките, където съм записал 4000 думи на испански. Така че разбирам всичко, когато ми говорят на испански или италиански. Понаучих малко и арабски, докато бях в тези страни. Когато нямаше специалисти в международната политика в телевизията, казваха: "Идете при Ленчо Гуруто - той знае всичко. Докъм 50-годишната си възраст съм изчел повече книги на английски, френски и руски, отколкото на български.

- Как всъщност попаднахте в БНТ?

- Попаднах сравнително късно - на 34 г., а изкарах цели 23 г. Там се и пенсионирах на 57-годишна възраст. Бях първият отговорен редактор на спортната редакция, завеждах международната дейност, ръководих и "Актуален филмов отдел" в редакция "Информация". В началото работехме заедно с Люпи (Людмил Неделчев), с Мичмана (Николай Колев) и Цецо Алипиев. По това време родих израза "парашутист", когато Павел Писарев ми доведе в отдела една рускиня, а тя не ставаше за нищо. Правил съм много документални филми - очерци за красивата природа на България, за спасителите по планините, за рибарите...

От шахматните си изяви на екрана най-много тача 40-те урока, които водехме с Живко Кайкамджозов. Те се пазят в Златния фонд на БНТ.

- И до днес обаче се разказва историята с късите гащи, с които сте попаднали в кадър, докато сте коментирали партия шах...

- Няма такова нещо. Случаят е следният. Една неделя ми се обаждат да заснемем по спешност шахматен сеанс, че им се отворила дупка в програмата. Хубаво, ама предната вечер с един оператор бяхме се здраво запили в кварталната кръчма. Между другото аз и сега обичам да си пийвам, но не съм алкохолик.

Та отивам към 11 часа още махмурлия, по дънки и със сако. И същият този оператор прави записа. Като свършихме, той ми вика: "Утре мене никой няма да ме разбере, че съм къркан, ама тебе..." А пък аз му отвръщам: "Мене нищо ми няма, ама ти пусни лафа, че Ленчо се явил по къси гащи и пиян като краставичка." И така тръгна историята. Както и тази с Анахид Тачева, че крала от някакъв магазин в Турция. Пък то се оказа, че тя въобще не е ходила в Турция...

- Освен шахмата имате ли други страсти?

- Международната политика и особено американската. Чел съм страшно много критика по темата. Редовно от БТА ми се обаждаха за консултации по разни въпроси. Само Джимо - Димитри Иванов, знаеше повече от мен в тази област. Той е чудовище - помни всичко. Аз обаче така и не стигнах до САЩ, но не съжалявам.

- Не ви ли преследваха по политически причини заради това ви увлечение?

- О, в телевизията имах от най-дебелите досиета - все ме преследваха да разберат американски или английски доносник съм. Така и обаче не отидох после да си го видя. Обичах да се срещам с чужденци, да общувам с тях. Карах ги да ми сложат подслушвателни устройства, само и само да престанат да ме подозират. Ама какво си говорихте, питат ме. А аз им казвам - като разбера, че някой иска да сваля държавата, ще ви кажа.

Година и половина ми бяха забранили да пътувам зад граница заради доноси. Аз обаче не обръщах внимание на тези неща. Даже да си призная - бях по-бъбрив, отколкото трябва. Чудя се защо не ме изгониха от БНТ. Нали сестра ми бе обявена за невъзвращенец, а роднините на такива хора бяха пращани в Белене. Като дойде демокрацията обаче, стана още по-страшно. Пуснаха след мен да ходят разни хора и да ми викат "мръсен комунист", а преди това бях смятан за дисидент. Заради такива хора не ме допускаха до екран.

- Какъв ръководител на БНТ беше Иван Славков?

- Аз бях добър приятел с Иван или Джони, както му викахме. Да не прозвучи като самохвалство, но прякора Бате аз му го измислих. Така ми викаха на мене и после аз някак му го предадох. Иван Славков беше много добро и простичко момче. Развалиха го Людмила и парите. Според мен той не е виновен за сегашния скандал в МОК, но си има много други безобразия. Сега не харесвам позьорските му номера.

Няма да му простя един номер, който ми спретна на европейското в Пловдив през 1983 г. Джони поиска да се срещне с Карпов и аз го уредих. Само че вместо да дойде на срещата, Славков отпрашил за Слънчев бряг и не предупредил никого. И как да се оправдавам пред действащия тогава световен шампион, който за онова време беше нещо повече от шахматист. Реших да напиша на един лист извинение, уж от името на Иван, и го връчих на Карпов.

- Практикували ли сте някакви други спортове освен шахмата?

- О-о-о, много. Първата проява на спортна воля при мен се случи още в гимназията в Ловеч. Както ви казах, бяха трудни времена. Беше люта зима, а в общежитието нямаше с какво да се отопляваме. Бяхме по 10 момчета в една спалня. И аз, заради болестите, които съм изкарал като малък, бях най-хилав от тях. Не оставих обаче така нещата. Беше ме срам от другите и затова нощем, докато те спяха, правех упражнения. След година и половина бях в отбора на град Ловеч по спортна гимнастика. От успоредката предмишниците ми целите бяха насинени.

Там сме правили скално катерене с голи ръце. Качвали сме по 10-15 метра, захващайки се с нокти само за малките стръкчета тревица по скалите. Записах се дори да ставам парашутист и безмоторен летец. На едното око обаче имах половин диоптър и не ме приеха. Умрях от яд.

- А сега спортувате ли?

- Допреди години бях запален скиор. Карах с луда страст. Правил съм скокове със ските от 10-метрова височина. Обичах да карам гол до кръста, за да се калявам. Дори и сега в горещите дни се къпя по три пъти на ден и винаги завършвам с ледено студена вода. Така проветрявам и мозъка си.

Бях и добър плувец. Преплувал съм разстоянието Галата - Варна, което е 4 километра. Научих се да плувам на 12-13-годишна възраст. Водата въобще не ме плашеше. Обичах да се гмуркам на неголяма дълбочина. Ловях повече миди, но и риба. Спасявал съм дори съученички още в Ловеч в студените води на река Осъм. Веднъж във виелицата в планината пък намерих загубено дете. Аз съм си планинар, обожавам я. Правил съм преходи от по 20-30 км.

След една катастрофа, в която се потроших, тренирах и малко йога.

- Колко жени сте имали в живота си?

- Три съпруги и още няколко приятелки. Първата ми жена - Елена, бе с 10 години по-малка от мен. Аз й ходих на абитуриентския бал. Ожених се на 31 г. Тя бе изключително красива. Големият ми син - Антон, се роди към 7-ата година от брака ни. С нея обаче нещо не си паснахме. Тя не обичаше спорта, предпочиташе цигарките, магазините, хотелите. На втората ми съпруга Живка съм безкрайно благодарен, че създаде благоприятна среда за развитие на сина ни Тодор. Той едва оцеля като бебе. Роди се в 8-ия месец от бременността и лежа 15-ина дни в кувьоз. Беше едва 2 килограма, като го изписаха, и целият бе син. Като започнахме да го къпем първата вечер у дома, жена ми се разплака. Взех аз да го къпя. По това време Хачо Бояджиев прояви към мен изключителна колегиалност. Беше казал на всички в телевизията, че синът ми се бори за живота си, та всеки да ми помага, както може.

За третата си съпруга не ми се говори, тя просто не го заслужава. Това беше брак по милост.

- С какво се занимават сега синовете ви?

- Първият ми син учи 2 години фотография. Но аз съм му казал, че сега не се занимава със сериозни неща. Той е голям любовник, взел е красотата на майка си. Тодор пък е изключително любознателен, много чете. Той се отдаде на науката и сега работи с най-големия физик в България - проф. Иван Тодоров.

- На кого предадохте шахматните си умения и знания?

- И двамата играеха като деца, но толкова. Никой не ги усвои, както аз исках. По-големи заложби имаше малкият. И на двамата майките им не им разрешаваха да се занимават с това, с което се е занимавал баща им.

- С кои големи личности в шахмата се познавате лично?

- С Гелер изкарах една седмица в София. Със Спаски имаме ядене и пиене. Той се хвана с едно мое старо гадже, та станахме малко баджанаци. Той е страхотен човек, най-интелигентен и талантлив бе от всички, включително и от Фишер. Обаче беше малко мързеливичък. С Тал се познавам много добре. Той си беше направо луд. Пред мен третата му жена го биеше. Тя беше артистка и само се лепеше около мен да сме говорили за Шекспир. И с още доста други съм бил добър познат.

- Кои всъщност са любимите ви писатели?

- Обожавам българските поети - Смирненски, Вапцаров, обичам Атанас Далчев, Дамян Дамянов. От чуждите Виктория Токарева и Жак Превер.

- Обиколили сте почти целия свят. Кои са най-интересните ви изживявания в чужбина?

- Аз обичам "кирливите" страни. Не обичам да се пудря в луксозни хотели. В Бамако, Мали, обичах да си разговарям с прокажените. Европейците там хващат дезинтерия, кожни болести, обриви, а аз отидох там с псориазис и взех, че се излекувах. Получих обаче леко оглушаване с едното ухо. В Бамако се изфиних до 80-ина кила, без да пазя диети, защото там в най-студения ден бе 43 градуса. Всеки ден си купувах най-хубавите фъстъци на света, които са сиво-бежови и нямат нищо общо с нашите.

- Разкажете повече за прокажените. Не ви ли беше страх от зараза?

- Прокажените оставиха сериозен отпечатък в съзнанието ми. Не ме беше страх от тях, защото се оказа, че болестта не е толкова заразна, а и те бяха в началния й стадий на развитие. Там говорят езика бамбара, а мен ме вземаха за французин, защото с тях си разговарях на френски. Един ден, като слизам към пазара, чувам една песен в три полутона. Обръщам се и оставам като вцепенен - огромни, слепи негри с бръснати глави - прокажени. Бяха облечени в стари роби като дюшеци и бяха се хванали като децата на патенца, а отпред едно 5-6-годишно дрънка с консервена кутия, за да им събира пари.

В този град имаше 5-6 страхотни билдинга от по 30 етажа - невероятен лукс, но и невероятна мизерия. Имах нещо като трима роби, но само един имаше право да говори с мен. Аз го използвах да ми пуска писмата, защото прокажените бяха навсякъде. Като тръгна да излизам, а те още на стълбите ме дърпат за краката да ми искат пари. Не можеш да минеш през тях.

В Дакар, Сенегал, пък ме обраха на улицата. А в столицата на Мавритания - Ноакшот, пък щяха да ме линчуват на един площад, който бе по-голям от Тянанмън и Червения площад, взети заедно. По това време - през 1996 г., американците бяха ударили по Кадафи и бяха убили едно дете. Та те правеха митинг-протест и като ме видяха, че съм бял човек, макар че бях облечен с тяхна роба, но с фотоапарат на гърдите, всички тръгнаха срещу мен, защото решиха, че съм американец. Добре, че дойдоха две коли със заптиета, размахаха палки, за малко да пребият две деца, но мен ме натикаха в колата и ме спасиха от юмруците.

- Това сигурно са само част от приключенията ви по света - разкажете още нещо.

- Пътувал съм и с керван през Сахара. Питам водачите си не може ли да минем по път, а те ми казват - може, ама ако няма вълна. Защото пътят вървял по края на водната ивица и може да ни залее водата.

Една интересна история има и със сестра ми, която е работила доста години в Африка, сред разни диваци. Тя говори суахили. Отива веднъж обаче в някакъв район, където за пръв път виждат бял човек, и една майка заплашва негърчето си, че, ако не слуша, ще го даде на белия човек да го изяде. Смятали, че е лоша, защото са одрали черната й кожа и затова е бяла.

- За какво не ви стигна времето? За какво още мечтаете?

- Не ми стигна времето или ако трябва да бъда честен - ме мързи, да напиша книга. Искам тя да е за великите шахматни стратези от 1700 година насам. Мечтая да преведа и цялата поезия на Превер.

- А защо не напишете автобиография? Сигурно имате още интересни истории за разказване.

- За издаването на една книга трябват средства. А не съм и чул някой да е забогатял от подобен труд. Така че няма кой знае какъв смисъл от това.

коментирай

Коментари (0)

Все още няма коментари към тази новина. Бъди първи!

Име:
Мнение:
Попълнете текста от картинката:
captcha

Свят

Убити и ранени при престрелка в Славянск

България

Млада жена отстъпи дома си на 17 котки и 7 кучета

Свят

Откритите отломки не са от изчезналия самолет

Икономика

Япония и САЩ не постигнаха споразумение за свободна търговия

Партньори: Slava.bg |  Намери и купи |  Имоти |  Работа |  Автомобили |  bgstuff.net |  Хамали

Последно обновяване 24 април, 2014 12:55 ч.

Development PIMDESIGN