На 6 октомври почина Митко Палаузов*.
Сякаш за втори път почина Митко Палаузов.
Всички в Габрово го знаехме ПАРТИЗАНЧЕТО. Беше с две години по-голям от мен, но може да се каже, че заедно израснахме. Възхищавах му се тайно и тайно му подражавах. Митко беше гаменче и аз исках да стана гаменче. Носеше плитки панталони тип чарлстон и само възедричкото ми тяло и заоблен корем не ми позволяваха и аз да си направя такива. А и намесата на мама.
Мене ме беше страх от мама, Партизанчето не го беше страх от страшилището за стражарите Трифон Палаузов.
Не си спомням някога да си е играл с нас на партизани и стражари. Всички си играехме на тази игра, само Митко Партизанчето не си играеше на нея. Ако в жребия го изберяхме за стражар, като как някой може да си представи брата на прославения Митко Палаузов, за когото имаше дори книга от Марко Марчевски, та като как братът на загиналия Митко Палаузов щеше да играе стражар. Нямаше как да стане.
А пък да тръгне да играе брат си не идеше, щото в края на играта трябваше да го взривяваме някак.
Заради това Партизанчето играеше сигурно себе си.
И така добре се играеше, че на баща му на няколко пъти му отнемаха пистолета заради него.
Бай Трифон си беше построил къща пред старата къща, превърната в музей.
Имаше странната съдба през втората половина от живота си да разказва на идващите от цяла България деца първата половина от живота си.
Той беше екскурзовод на самия себе си.
Представете си, влизайки в Хеопсовата пирамида да ви посреща мумията на Хеопс и да ви разказва като как е живял като фараон.
Тогава нямаше да има нужда от историци.
Бай Трифон развеждаше децата из музея, разказвайки как е построил тази къща, как е извел сина си с майка му в гората, къде точно е бил, когато на Осиникова поляна ги убили…
Една нощ чул бай Трифон шум в къщата музей.
Взел пищова – може да са му давали заплата и като нощен пазач на музея, знай ли човек – и тръгнал да види какво точно става.
Влязъл в антрето – нищо.
Влязъл в стаята вляво – нищо.
В стаята вдясно – почти нищо.
В смисъл стаята била празна, ама някакво пъшкане и стонове се носели.
Сетил се Трифон Палаузов, че под оджака има скривалище. Повдигнал капака и…
Митко правел любов в тая светая-светих партизанска, описана дори от Марко Марчевски в книгата за брата на сквернителя.
И бай Трифон изстрелял една пачка от личния си наган по адрес на любовчията.
Митко беше човек, който се бунтува.
Непрекъснато като че ли казваше на баща си, че той не е правен за мъртвия си брат, че е жив и иска да му се обърне внимание на него живия.
Който няма нужда от цветя, а от баща.
Той не иска баща екскурзовод, а баща, който, ако трябва, може да изстреля дори една пачка с личния си наган…
Не зная дали доказа на баща си, че е жив.
Но когато се вдигна шумотевицата около паметника на брат му – че бил плашил децата край Второ основно училище, защото носел пистолет в ръката си – Митко поиска сам да оправи паметника, да направи нещо. Имаше малка строителна фирма.
И син, който сам отгледа.
Син, когото приеха тази година студент.
Каквото и да е, но Митко беше вечно бунтуващият се. Защото той беше осъзнатата част на този, който не навърши 12 години…
И си отиде на петдесет и шест…
* Б.р. – Става дума за брата на убития през 1944 г. партизанин Митко Палаузов, който носи същото име. Той е роден през 1954 година от втория брак на бащата Трифон Палаузов.
