Една от сградите, емблематични за София, е тази на Съдебната палата. Поглеждайки фасадата, много от нас си мислят, че тя е плод на архитектите на социалистическата епоха. Може би причината е в това, че има много общи белези с други сгради, строени наистина по това време. Съдебната палата не е точно такава. Това може би е една от постройките в стара София, която се строи изключително дълго време – цели 11 години.
Проектът започва през далечната 1929 година, а е завършен едва 1940 година. С днешните темпове на издигане на молове и всякакви други палати това ни се струва цяла вечност, но навремето исторически обстоятелства са попречили процесът да стане по-бързо. Завършена е през 1940 година, но е открита през септември 1941 година, когато е била 60-годишнината от полагането на основите на родното правосъдие.
Но защо толкова дълго се бави издигането на палатата и какво е попречило тази идея да се реализира по-рано, а е било нужно да се чакат близо 50 години след Освобождението?
По-реални действия за това да се съберат всички съдилища на едно място се правят през 1926 година. Тогава се предлага да се създаде специален фонд „Съдебни сгради“, където да влизат всички постъпления от съдебни берии, мита и такси. „Много хора погледнаха с недоверие на възможността да се разреши такава голяма и важна задача с такива наглед незначителни източници. Между тези неверующи бях и аз”, пише в Константин Кацаров в своята „60 години живяна история“.
Тези очаквания обаче били опровергани и фондът бързо натрупал средства. Дори се създава план за построяване на 62 съдебни палати из цяла България.
Идеята за Съдебната палата е много по-отдавна. За необходимостта от нея се заговорило още след Освобождението или от 1880 година. Всъщност на мястото на днешната величествена палата преди се е намирала сладкарницата „Айфелова кула“ на Атанас Кечеджи. Там според кореняк столичани се правела най-хубавата баклава с обилен сироп, и то само за 20 стотинки парчето. «Той фабрикуваше и бонбони и локуми по рецептата на хаджи Бекир от Стамбул», разказва в своите спомени Георги Каназирски-Верин.
През 1880 година се планира строеж на сграда, като за целта се решава всички икономисани средства от бюджета за 1881 година да отидат за това. Година по-късно се назначава комисия. Нейната задача е да разпредели залите, от които ще има нужда. Така се стига до изготвянето на проект. Използва се предложеният от архитект Франц Грюнангер. От бюджета на правосъдното министерство дори през 1885 година се предвиждат за тази цел 200 000 лева. Дори се стига до полагане на основите откъм ул. „Иван Вазов”. Теренът се намира пред столичната градска галерия.
Междувременно обаче избухва Сръбско-българската война, обявено е и Съединението. Тези политически събития временно отлагат изпълнението. А през 1890 година тогавашният кмет на столицата Димитър Петков нарежда основите да се зарият. Теренът става част от т.нар. Градска градина.
Само шест години по-късно отново се назначава комисия, която да поръча изработването на нов проект. Тогава е решено, че бъдещата Съдебна палата трябва да бъде около 3800-4000 квадратни метра площ, на два етажа с „мецанин”. Цялата композиция щяла да струва между 900 000 до 1,1 млн. лева. Оглеждат се и няколко терена. Единият е около Халите, вторият при църквата „Св. Седмочисленици“, третият – градинката пред Военния клуб, и последният – около бившата Държавна печатница.
През 1904 година обаче кабинетът решава да се изработи проект, като се предвижда бъдещата Съдебна палата да се издигне на мястото на днешната сграда на БНБ.
Две години по-късно тогавашното правителство прави и първия конкурс за проект. Явяват се 11 архитекти. Голяма част от тях са отхвърлени. Не е дадена първа и втора награда. За 700 лева е откупен този на архитект Никола Лазаров.
През септември 1906 година се прави нов конкурс, но този път с международно участие. Освен проекта на Лазаров до 1907 година постъпват общо 44. Първа награда печели френски архитект, който взима 5000 лева. На второ място се нареждат други двама парижки архитекти Жан Жирет и Евгений Бертран, които си разделят 3500 лева. Трети е българинът Никола Лазаров. Четвърти е отново французин – Теофил Буржоа. Комисията решава от втори и трети проект да се направи общ и по него да се изгради Съдебната палата. Предвижда се този път тя да бъде пред Военния клуб и да заема много повече площ – малко над 9000 квадратни метра. Стига се дори и до подписването на договор с хонорарите на тримата архитекти за 90 000 лева.
Общината обаче не харесва идеята за мястото. Тук се намесва Лазаров, който предлага палата да се построи в карето между улиците „Витоша”, „Алабин”, „Позитано”, което заема около 13 декара или 14 500 квадратни метра.
През 1911 година имотът се отчуждават. Пак обаче не се стига до строеж. Отново има претенции за мястото от страна на общината, както и редица частни искове.
През пролетта на 1912 година се приема дори специален закона за палатата. Архитект Лазаров предлага да се направи безплатно общия проект, по който да се работи. Кабинетът обявява нов конкурс, който заради Балканските войни се провежда едва през 1914 година. В него взимат участие над 400 проекта. Този път Лазаров печели първо място и премия от 6000 франка.
За съжаление започва Първата световна война и за пореден път отлага цялата процедура. През това време се налагат корекции на проведения конкурс. Така през 1922 година решават строежът на Съдебната палата да бъде даден на концесия.
През 1926 година се създава фонд „Съдебни сгради”. Към него и архитектурно бюро. То разглежда всички разработки от проведените конкурси и изработва окончателният. Това става през 1928 година, а следващата започва и строежът. Окончателните планове са възложени на архитект Пенчо Койчев. Същата година се прави и конкурс за предприемач.
Палатата има застроената площ малко над 8000 квадратни метра – сутерен, партер и четири етажа, включва общо 480 помещения. 23 от тях са за заседателни зали. Вложените пари общо, в т.ч. и за мебелите, са 208 млн. лева. За надници на строителите са платени близо 36 млн. лева. Строежът обаче се забавя. Често се сменят техническите ръководители. Стига се до отмяна на някои търгове за материалите. Заради един отменен търг за бакърени листове, плата остава без покрив.
Тогава възниква идея дори да се покрие с керемиди. В един момент се стига до оттеглянето на архитект Пенчо Койчев. Всъщност негово дело са и северното крило на сградата на Народното събрание, лятната резиденция в Царска Бистрица, мавзолеят „Свети Георги“ в Плевен.
След дълги перипетии през 1940 година сградата е завършена.
