Сълза и Смях
Сълза и Смях

Актьорът Емил Емилов: Възраждам театър „Сълза и смях”, за да не потъне в забрава

Злодеят от „Стъклен дом” мести духовното средище на нов адрес, прави моноспектакъл по Достоевски

Преди години Емил Емилов печели награда „Аскеер” за изгряваща звезда с ролята на бунтаря Макмърфи от „Полет над кукувиче гнездо” в Пазарджишкия театър, но повечето зрители го познават вече изгрял – като злия сводник на героинята на Елена Петрова от тв сериала „Стъклен дом”. Малцина помнят, че той бе един от асовете на „Сълза и смях”, преди трупата да бъде съсипана от първата вълна реформи. Тези дни във Фейсбук-профила на актьора се появи съобщение, че „Сълзата” възкръсва на нов адрес: ул. „Самуил” 86. Колегите му го обявяват за луд, че в период на криза предприема подобен ход, но Емил контрира: „Не е достатъчно да нахраниш само тялото. Театърът винаги е бил опозиция на бита. С течение на времето явно ставам религиозен: когато играя, се докосвам до Бога – същото изпитва и публиката”.

– Г-н Емилов, как стана възможно да възстановите театър „Сълза и смях”?

– Защото в момента няма друг театър с това име. Актьорите на Нов драматичен театър „Сълза и смях” бяха освободени от щат през 1997 г. Обществото сигурно вече не помни, но тогава ние излязохме на улицата в знак на протест, играхме хоро на „Раковски”, спряхме движението. Никой обаче не ни обърна внимание и бяхме съкратени при първата вълна на реформата. Театърът остана без актьорски състав, продължи да има само администрация и да бъде приемаща сцена. Което беше много удобно за някои колеги, които не ни подкрепиха – за да взимат заплати в Армията, Народния, Сатиричния и околните театри, а пък тази сцена да им е подръка като открита сцена, където да правят т.нар. халтури и да си докарват допълнителни доходи. Театърът ни и по онова време, и по-късно, докато Венцеслав Кисьов беше директор, според статистиката бе водещ по посещаемост и приходи като бюджетна институция. Фактът, че най-печелившият театър бе закрит, също е феномен: държавата реши, че не иска да го издържа повече, администрацията бе освободена и той премина към Народния театър.

– Няма ли да имате юридически проблеми с другия носител на „марката” – сцена „Сълза и смях” към Народния?

– Вие го казахте: сега има сцена „Сълза и смях”, няма Нов драматичен театър „Сълза и смях”. Аз неслучайно си позволявам да регистрирам театър и да патентовам марката. Няма юридически спънки. Решението на патентното ведомство излезе на 12 март. Преди патентоването театърът бе регистриран в Министерството на културата като Театрална къща Емил Емилов. Сега ще променя името, за да може, след като съм го патентовал, и в МК да фигурира като НДТ „Сълза и смях”. Няма пречки това да стане, защото собственик на името беше някогашният театър „Сълза и смях” – такова юридическо лице вече не съществува. В случая аз поемам инициативата да го запазя и възродя, ако мога.

– Коментирали ли сте казуса с директора на Народния театър Павел Васев?

– Не, защо? Казус няма. По вътрешна информация знам, че Народният театър ще държи тази сцена до края на сезона. Подчертавам – за съжаление… След края му се предполага, че Народният ще се оттегли от нея. Затова си позволявам в момента да направя тези стъпки – за да не изчезне напълно НДТ „Сълза и смях”, да не се заличи полека-лека с годините, да не потъне в забрава…

– Ще търсите ли начини да го върнете на стария му адрес на ул. „Раковски”?

– Уви, не мога да се върна на тази сцена – тя е собственост на читалище „Славянска беседа”, чиято управа бе поискала колосални суми от театър „Сълза и смях” при Венцеслав Кисьов, по-късно респективно от Народния театър. Тогава се вдигна и медиен шум. На този салон много му мина през главата. Навремето, когато Христо Данов си взе сградата, пращаха мутри, искаха да го правят бинго зала. Но така или иначе днес той е собственост на „Славянска беседа” – тоест НДТ „Сълза и смях” никога не е имал свой собствен салон, винаги е бил някъде „на гости”. Може би затова има такава трудна съдба, защото няма свой дом. Новият му дом ще се помещава на ул. „Самуил” 86 в сградата на читалище „Природа и наука”. Имам договорни отношения с председателя му Александър Хаджихристов и неговия екип, на които казвам огромно благодаря. Тук съм под наем също, но има толерантност и компромис: засега ни взимат наем само когато играем – плащаме наем на представление.

– Ако обаче Народният театър не се отдръпне от сцена „Сълза и смях” или пък читалище „Славянска беседа” реши да остави познатото име?

– Никой вече няма да има право да ползва това име освен мен. То не може да се „разкъса” на две места – не бих искал в никакъв случай публиката да се обърква. Ако възникне проблем, ще си търсим правата по съдебен ред.

– Какъв сантимент ви кара да правите всичко това?

– В крайна сметка това е животът ми. Навремето „държах” целия репертоар на „Сълза и смях”, играех в 7 постановки, преди да го закрият – де факто всяка вечер. Хайтов, Булгаков… Сега първо се обадих на Венцеслав Кисьов да му кажа, че все пак има отново „Сълза и смях”! Тамара Войс (Карабоикова), Антон Тонев-Тонев и още артисти от старата трупа ме потърсиха да питат вярно ли е, защото много горчиви сълзи сме изплакали с моите колеги, оставайки на улицата. И продължавайки да правим театър, бяхме малко като изоставени сирачета без дом „Майка и дете”… Новото място също не съм избрал случайно. В това читалище преди 25 години за пръв път стъпих на сцена – в самодейния състав, подготвяйки се за ВИТИЗ.

– Сигурно няма да ви е лесно – кварталът не се слави с театрални традиции.

– Но пък е в центъра. Ако отвън сградата добие вида, който е имала преди години (аз съм зодия Телец, обичам красивото), нищо не пречи да стане театрално средище, каквото всъщност винаги е била. Сцената е 7 м широка и 5 дълбока, по-голяма от тази на Театър 199, където съм играл. Идеална е, уютна, с прекрасна акустика. Пропита е от театър през последните 35 години, макар и самодеен. Непрекъснато е имало културни прояви в читалището – доколкото знам, даже и Стефан Данаилов е гастролирал тук.

– Каква ще е вашата политика като собственик, директор, мениджър?

– Обиколил съм Западна Европа: там преобладават точно такива театърчета, а не големи сцени, трудни за поддържане, и хората се събират за даден проект. Искам да е от тоя тип, защото натам вървят реформите. Ако спечеля някаква сума по проект, мога да осигуря заплати за 2 години примерно. Ще взема точните артисти за осъществяване на проекта, ще играем въпросното представление 2 години, а щом изтекат 2-годишните договори, разпускам трупата. И пак отново, за да можем да се вместваме в парите, които ще ни бъдат отпускани. Това е принципът. Иначе всеки вдига ръце в този капитализъм и казва: аз не мога да ти плащам 20 години заплата – взимам те за проект. В преговори съм с 2 големи фирми за спонсорство. Надявам се да се издържаме и от приходите от билети, чиито цени ще запазя ниски: 10 лв. Искам в началото театърът да се стабилизира като такъв, да се случва театър в това пространство.

– С какво ще започнете?

– Репертоарен театър засега не можем да бъдем, ще приемаме само готови спектакли, минали през моята селекция, разбира се. Още на 1 април ще ни гостува Благоевградският младежки театър с „Лотарията на живота” – постановка по Чехови разкази с оркестър на живо. Вземам под крилото си и хитовото представление на Латинка Петрова и Елена Кънева „Така не става 007”. В края на сезона обявявам конкурс за независими проекти, тъй като има много талантливи млади хора без място за изява. С възпитаниците на моята студия „Зад кулисите” стартираме и социалната инициатива „Рожден ден” – на определена дата ще играем за деца сираци, родени през съответния месец, и ще празнуваме с тях.

– Споменахте за лична селекция, какъв ще бъде вашият критерий?

– Напоследък почва да ми става тъжно, като гледам как всички колеги са хукнали да правят смешно. Аз обичам трагикомедията: когато се посмееш, да пророниш и сълза. Така съм работил и като актьор. Имам за начало доста сериозен проект, който не е смешен – бъдещият ми моноспектакъл по „Записки от подземието” на Достоевски.

– Ще каните ли и родните звезди, големите имена да играят и поставят при вас?

– Големите имена искат големи хонорари. Имат нещо като картелно споразумение да не падат под определен минимум, което не е лошо. Ако финансово се договорим и моите възможности покриват техните изисквания, ще дойдат и Асен Блатечки, и Георги Кадурин, и Стефан Мавродиев, и още мнозина, с които сме близки и се уважаваме. Подкрепям принципа да се играе на живот и смърт и бъдете сигурни, че тук ще играят само артисти, които го правят сякаш за последно!