Уважаеми български журналисти, майки и бащи, баби и дядовци,
Сдружение „Ангели на пътя“ досега е изпратило на вашето внимание многобройни отворени писма, становища и други документи. Почти нищо от тях не е публикувано, споменато и коментирано от вас и/ли от медиите, които представлявате.
В основата на всичко, което получавате и което игнорирате, са съдбите на стотици убити и хиляди инвалидизирани български деца и млади хора. Както и нашите усилия да не разберете от първо лице на какво са подложени семействата им.
Докато не намирате желание и време да четете, реагирате и публикувате изпратеното от нас, ефирът и страниците на изданията ви са пълни с маловажна информация и клюки, на които се отделя неограничено време и място. Чувствате ли се удовлетворени професионално, след като сте прочели и изтрили наш сигнал, да пуснете поредното интервю на цяла страница с Гущерова или друга подобна. Или да не публикувате нашите публични запитвания до МВР за Емрах Стораро, но да съобщавате за поредната клюка около него?
Бихте ли споделили каква е причината да игнорирате (почти) всичко, което правим и пишем в последните години:
Проблемът с пътните убийства и тежък травматизъм все още не е от особена важност за вас и обществото?
Пишем неверни неща?
Задаваме неправилни въпроси?
Правим го неграмотно?
Има позволени и забранени теми, когато се дискутира този огромен проблем?
Има позволени и забранени гости, с които той се дискутира?
Критиките към съдебната система? Които очевидно са тема табу за вас! Кой и защо ви го налага?
Това, че имитирате загриженост, като пускате статии за малка част от убитите и правите репортажи от някои съдебни заседания, е един минимум за отбиване на номера. И вие и ние знаем това.
Всеки път, когато говорим пред вас за действията на българските съдии по ПТП дела, казаното от нас не се излъчва. Не ви ли е неудобно да държите микрофоните пред нас и след това да не излъчите и секунди от казаното? Или да го изрежете в частта, в която става дума за българските магистрати?
Как се чувствате при всяко следващо убито или осакатено дете, след като знаете, че упорито цензурирате единствената организация, която обединява десетки семейства на убити деца? Не ви ли е неудобно да се правите на загрижени пред бащата на Сияна, след като съзнателно сте неглижирали толкова наши сигнали?
Айнщайн е казал:
„Лудост е да правиш едно и също нещо отново и отново и да очакваш различен резултат.“
След като от години каните в ефир и публикувате размислите по темата на едни и същи хора, и то такива, които са част от проблема и които имат кариерна или финансова изгода той да не бъде решен, наистина ли очаквате някога нещо да се промени?
За да се чува от повече хора това, което имаме да кажем, отсега нататък започваме да добавяме към нашата кореспонденция и български общественици и публични личности.
Крайно време е, въпреки вас, по-широки кръгове от българското общество да знае какво и защо се крие от него.
И как невинни, включително и деца, плащат за това със здравето и живота си!
Отворено писмо на „Ангели на пътя“, публикуваме без редакторска намеса
