прогрес
прогрес

АТАНАС СВИЛЕНОВ: Само бездарникът не се развива, той винаги е бетонно убеден!

Нека не изтриваме паметта на добротата, призова известният литературен и кинокритик

Литературният критик, историк и кинокритик Атанас Свиленов утре навършва 70 години. Той е роден в София. Завършил е славянска филология в СУ „Климент Охридски“. Автор е на двадесетина книги и стотици публикации по проблемите на киното, джаза и естетиката. На 27 ноември е премиерата на новата му книга „Премеждия с интервюта“, която ще бъде представена в зала 8 на НДК. Атанас Свиленов е бил главен редактор на вестниците „Литературен форум“ и „Демокрация“. Директор на Българската национална филмотека. В момента оглавява филмотечния архив в БНТ. Член е на Сдружението на българските писатели.

– Е, каква стана тя, г-н Свиленов, вие, който сте ме учили на майсторлък в литературните анкети и сте взели стотици интервюта, днес приехте да говорите с мен именно за литература, малко за най-нова история. И за някои не съвсем естетически нрави в съвременното ни постмодерно общество. Как, добре ли се чувствате?

– Знам какво точно значи интервюто и влизам в положението на интервюиращия ме колега. В съзвучие съм с това, което той иска да постигне от тази малка анкета интервю.

– Разбрах. Но след толкова години работа в областта на културата, на литературната история, на киното, кой е днес Атанас Свиленов? Главен редактор? Директор? Писател изследовател? Или просто един български интелигент, преминал през стъргата на времето? Може би само малко поуморен? Как сам се виждате днес в огледалото на времето?

– Атанас Свиленов вижда Атанас Свиленов като един човек, който някога, преди 50 години, е имал много планове, много сини мечти за постигане и който разбира колко малко е постигнал и колко малко са реализирани мечтите му.

– Защо така минорно?

– Така се преценявам. Преди всичко може би не съм попаднал в най-доброто за живеене време. Живях и живея във време, в което бях и съм принуден да се съобразявам с неща, които би трябвало да пренебрегвам. Време, в което съм поел твърде много илюзии. А прозрението, че са илюзии, е дошло твърде късно. Може би не съм проявявал достатъчно силен характер. Както казваше Атанас Далчев: В българската литература таланти колкото щеш, характерите са кът! Поне така се преценявам аз… Ето сега издадох поредната си книга, но доста дълго време си казвах: Абе, човече, кой ще ни чете? Ти не си ли мислиш, не си ли казваш същото? Има ли още хора, които да продължават да се интересуват от миналото на българската литература? От стойностните фигури в нея? Не сме ли всичките ние залети с ерзац-култура? С пошлост. С воайорство, което наднича в най-съкровените кътчета на човешката душевност. Представях си, че животът ми ще протече по друг начин. А това, че съм бил на някои постове, просто съдбата го е пожелала… Пък и за тях ме канеха след 89-а година. Но и не съм се изживявал като началник. Ти нали си имал възможност да ме усетиш като началник? Ако бях „истински началник“, сега щеше да ме ругаеш из кафенетата, а не да говорим благи думи за моя юбилей. Всичко е преходно, драги ми Любене! И отново ще ти цитирам Атанас Далчев: Нашият живот е низ от поражения. Докато накрая идва последното. Пък и около такива годишнини започват хвалби, дитирамби. Важното е да не им се поддадеш. Великолепният русчуклия Елиас Канети казва по такъв повод. На всяко чуждо да, да, да отговаряй с вътрешното си не, не, не!

– Мъдро и тъжно. Но в този ваш недоволен живот, за който говорите едва ли не с огорчение, кой от големите български автори ви е дал жаждата за утре? Вярата, че можеш да оцелееш в касапницата на литературата? И предишната, и днешната.

– Много са. Но не мога никога да забравя как на мен, студентче в ранните курсове на университета, ми бе изпратена картичка от човека, на когото винаги съм се възхищавал. Чието списание „Златорог“ четях с искрен интерес, а то се броеше за мръсна дума. Фашистко, реакционно и буржоазно списание. Владимир Василев през 1960 бе в края на дните си. Книгите му бяха забранени. Та в тази картичка той ми пише, че ако все още издавал своето списание, моята статия за Веселин Ханчев, поместена в списание „Пламък“, веднага би я обнародвал в антикварния вече „Златорог“, а мен би поканил за свой сътрудник. Това беше изключително признание за момче като мен в ония години. Защото той беше най хубавият пример в българската литература. Владимир Василев бе най-уважаваният от мен критик. Той бе изключително толерантен, а какъв ли не го изкарваха. В „Златорог“ са сътрудничили 22-23-ма автори, членове на БКП, още в ония години. После всички го забравят. Страшно, нали? Владо Василев е оценявал литературната творба и авторите не по политическа позиция, а само по това талантлив ли е или бездарен. Това е критерий. Единственият критерий в литературата, а и в живота. След 1989 г. се опитваме да се връщаме към тези критерии. Да се махнат онези смешни класово-партийни предразсъдъци. Нелепите правила на соца.

-Г-н Свиленов, защо толкова години след „кончината“ на в. „Литературен форум“ все още не може да се появи подобно издание? Вие бяхте негов главен редактор, само пари ли няма или има нещо друго?

– Вестник „Литературен фронт“, който преля в „Литературен форум“, е първопроходецът на демократичното слово в България. „Демокрация“ още я нямаше, не беше излязъл и „Свободен народ“, както ти е известно. Бяхме задушени по много причини. Освен финансовите имаше и чисто идеологически. Словото, и то яркото писателско слово, когато реши да служи на една кауза, е опасно нещо. Някой се уплаши от острите и силни пера и уреди кончината на вестника. После в един критичен момент за СДС ме поканиха в „Демокрация“. И възстанових част от онова, което правехме в „Литературен форум“. Позволих си да го правя и в „синия“ вестник. Със съмишленици. После пък ме обвиниха, че е излишен лукс в политически вестник да се прави културна притурка. Но до края удържах, пак с горните доводи за словото и перата. Не знам дали ме разбираха партийните лидери, но не ми пречеха. Не ни спряха, слава на Бога! А сега няма нищо. Демократичните литератори няма къде да пишат. А какво е писател без издание и кафене? Макар че писателите и хората на духа направиха много повече в прехода от чистите политици. И на колко от тези политици днес можем да си спомним имената? А на писателите, поетите, художниците можем. И ще ги помним, а те пък не се срамуват от писаното!

– Откъде дойде разочарованието в българската демокрация? В т. нар. свобода по нашенски. Тези споменати майстори на словото, на четката, кинаджиите, артистите? Не иска никой от тях и да чуе вече за политика. Тя стана като списание „Златорог“ при комунистите – мръсна дума. Душите им са пълни с тъга и разлом…

– Онези като мен, живели много време в комунизма, трудно се пренастройват. А тези, които се развиваха, ги обвиниха в минали художествени прегрешения. Нека си спомним за Блага Димитрова, Бог да я прости! Хора като нея бяха разбрали много неща, бяха претърпели своя катарзис. Само бездарникът не се развива. Той затова е с бетонни убеждения. Какви са те всеки може лесно да се досети.Човек мъчително се освобождава от утопии и илюзии. Това е болезнен процес. А защо сме носталгични и малко тъжни? Защото си представяхме, че с оня ноемврийски ентусиазъм ще можем да събаряме всички стени, петолъчки и мавзолеи. Ясно, не е лесно… Трудно се стига до истинската свобода, до истинската демокрация. Трябва да се изгазят много лъжи и химери.

– Не мога да не ви попитам, кой ни спря, кой ни попречи? Само национален нихилизъм ли е в основата на демократичната ни немарливост?

– Много са факторите. И икономическата мощ, която е все още в известни и много неизвестни хора. Не можахме да отгледаме достатъчно далновидни политици. Но стойностни и с характери. Много от онези, които ни изглеждаха и ентусиасти, и идеалисти, се оказа, че мислят ентусиазирано за собствения си просперитет. Други пък за собствения джоб, кариера, благополучие. Но всичко е много, още много близо, за да мога да правя изводи и още повече заключения. И си прав, че интелигенцията и хората на културата се отдръпнаха. Додея им. Останаха само поппевците, които се явяват на естрадите и сцените, в политически акции заради пари и позаглъхнала суета. Една Богдана Карадочева остана вярна на идеите от онези години. И това й прави чест. Но не мога да скрия, че и политиците много-много не ни долюбваха. Гледаха на интелигента като на натрапник, използвач. Като на хранен човек.

– Трябва ли политиците да нахранят интелектуалците?

– Ти го казваш. Питай този, от когото си го чул?

– Кой български автор ще остане в литературата на ХХ век?

– Йордан Йовков. Аз съм негов поклонник, а не фен. Той пише за доброто. За това има отредено място в душата на нашата литература!

– Ще видим ли скоро бялата лястовица над нас?

– Навярно тогава, когато културата и образованието се извадят от унизителния килер на държавата. Данаил Крапчев е плащал за разказ на Чудомир, колкото три месечни учителски заплати. И учителите не са стачкували. Какви учители само?

– И понеже подозирам, че страницата свършва, какво ще кажете на своите близки, на приятелите си, пък и на тези, които само са чували името ви? Но вече като седемдесетгодишен, мъдър българин?

– Загубих много близки хора. Книгата съм я посветил на тях. Нека не изтриваме мостовете помежду си. Защото се изтрива паметта на добротата.