В навечерието на Коледа на 1979 г. Съветският съюз навлиза в Афганистан с цел да свали правителството в Кабул, което е подкрепило преди едва 8 месеца. В знак на протест тогавашните лидери на САЩ и Великобритания – Джими Картър и Маргарет Тачър, призовават „демократичните страни по света” да бойкотират летните олимпийски игри в Москва през 1980 г.
Намерението на Картър и Тачър означава, че за втори път поред на най-важното глобално спортно събитие няма да пристигнат всички най-добри спортисти. Четири години по-рано, на игрите в Монреал, 28 африкански държави не изпращат свои представители. Причината е, че Международният олимпийски комитет (МОК) отказва да изхвърли от Олимпиадата Нова Зеландия. Поводът, поради който африканските държави искат наказание за представителите на Океания, е, че в началото на 1976 г. националният отбор по ръгби на „Кивитата” – могъщите All Blacks, гостуват за серия мачове в ЮАР – държава, изхвърлена от олимпийското движение от 1964 г. заради апартейда.
Бойкотът през 1980 г. е уважен от над 80 страни, като една от държавите, която пострадва най-сериозно, е именно Нова Зеландия. Въпреки че все пак се отчитат с участие на игрите, „Кивитата” са в много редуциран състав.
Ужасът за спортистите от островната държава започва през януари 1980 г., когато правителството на Робърт Мълдуун решава да спре делегацията, наброяваща над 100 участници. Властите официално обявяват, че страната няма да праща свои представители в Москва и заплашва всички атлети на държавна работа, че няма да им се даде отпуск, за да заминат за СССР. Заплахите стават по-сериозни – дори и да успеят да си вземат полагаемата се почивка и отидат до Москва, то те ще загубят своята работа. Различните федерации също се страхуват – ако помогнат на своите спортисти, ще им бъде спряна държавната субсидия, а спонсорите ще се оттеглят. Анонимната „Патриотична организация на Нова Зеландия” изпраща писма със смъртни заплахи към всеки спортист, който реши да не спази официалния бойкот.
В края на май все пак става ясно, че Нова Зеландия ще прати свои спортисти на игрите – от над 100 човека, заявени за участие, заминават четирима – тримата гребци Йън Фъргюсън, Алън Томпсън и Джеф Уолкът и петобоецът Браян Нют. По време на парада на участниците малката групичка не излиза под националния си флаг, а под черно знаме със сребърно перо и олимпийски кръгове.
Сред атлетите, които не успяват да станат част от олимпиадата в Москва, е и големият бегач и олимпийски шампион на 1500 м от Монреал 1976 г. Джон Уолкър. Така, на втора олимпиада поред, няма да може да се осъществи дългоочакваният сблъсък между двамата най-големи в средните дистанции на десетилетието. Преди четири години, когато Уолкър печели, другият фаворит – Филберт Баи от Танзания, също е спрян заради бойкота на африканските държави. След като печели среброто на игрите в Москва, Баи казва за Уолкър: „Сега той знае как се чувствах аз през 1976 г. Мечтата ти да бъде отнета заради политическо решение. За съжаление от това страдаме най-много ние, спортистите”.
Все пак четиримата представители на Нова Зеландия се представят успешно предвид обстоятелствата. Петобоецът Брайън Нют има сериозни проблеми с оръжието в дисциплината стрелба, но със силно представяне в другите четири дисциплини – езда, фехтовка, плуване и бягане, успява да се нареди 14-и в крайното класиране. Гребците участват на три от четири възможни финала, макар и без да вземат медал. Тяхното постижение е завидно, тъй като по време на превозването на лодките, което те сами организират и финансират, се счупва една от седалките.
Така, за първи път от 1948 г. Нова Зеландия остава без медал от олимпийски игри. Все пак, четири години по-късно, на игрите в Лос Анджелис, Фъргюсън и Томпсън взимат своя реванш срещу съдбата и печелят общо пет златни медала – три за Фъргюсън и два за Томпсън.
