Ако има светец на ХХ век, това е татко, споделя художничката Лили Димкова на чаша зелен чай в бащиния си дом на улица „Златовръх“ 47 в „Лозенец“. Разговарям с нея по повод 125-годишнината от рождението на лечителя Петър Димков сред очите на потретите на „Богомилите”.
Много любов имаше в нашето семейство, грижовност. Не съм чула 61 години мама и татко да си повдигнат тон, започва Лили Димкова. Моите родители имаха мисия на този свят. Татко казваше за своята дарба: даром ми е дадено, даром го давам. След 9.09.1944 г. го уволниха от армията с чин полковник като републиканец и славянофил с малка пенсия. Живеехме повече от скромно. С братята ми си износвахме дрешките. „Лозенец“ тогава беше много беден, работнически квартал. Купихме къщата от общината. Продаваха я за неизплатени данъци.
– Какъв живот се живееше тогава?
– Преди Втората световна война беше най-хубавото време за България, беше евтино. После стана страшно. Бомбардировките… Жива душа нямаше в квартала. Ходехме за вода в „Семинарията“. На Великден отидохме на църква в „Свети Седмочисленици”. Жив човек не се виждаше. На Перловската река ни срещна бабичка в черно. Като видя цялата фамилия, започна да се кръсти: Божке, да видя деца в този разрушен град. Един човек от Асеновград дойде да дири спасение. Татко тръгна с него. Останахме сами в ужаса, в къща с избити черчевета и стъкла, заковани черги и одеяла. Мама не каза: как ще ни оставиш сами. Не й беше присъщо. Наистина имаха мисия на този свят.
– Какво стана нататък във времето?
– Страшно време беше след 9.09.1944 г. Нямаше съд, ни присъда. Чукаха на вратата, вземаха човека и го убиваха. Татковите книги бяха забранени. Имам предвид тритомника „Българска народна медицина”, „Хигиена и лекуване на душата”, „Молитвеник” и „Очна диагностика”. Той не се уплаши. Извади карта за градския транспорт, за да пътува до местата, където близки хора приютяваха болните. Ходеше с едно фенерче, за да не се пребие. Една стотинка не вземаше от хората. Е, това не е ли Апостол?
Спомням си една ужасна случка. Татко беше на 80 години. Правят хайка в Пловдив, хващат и него. Затварят го без обувки, бос. Там, в подземието, един благодарен милиционер се смилил, намерил някакви.
Последните 15 години, въпреки че официално беше забранен от комунистическата власт, управляващите идваха да се преглеждат, изпращаха волгите да го вземат. Това беше лицемерие.
– Къде преглеждаше Лечителя?
– На втория етаж… в спалнята. Тогава там имаше две легла, два гардероба и бюро – неговата работна маса. Малката стая отопляваха с пернишка печка. Когато моят син Петър се роди, аз се разведох. Останах с мама и татко чак до смъртта им. С мама отговаряхме на писмата, които всекидневно пристигаха, преписвахме рецептите. Страхувах се. Казвах му: Татенце, това малко бебе при всичките тези болни не е ли опасно ? Успокояваше ме: Лиленце, помислил съм. Правя психично чистене. Ако има светец на ХХ век, това е татко. Аз богоговеех пред него. Той беше пример за нас .Това е много важно и възпитателно за децата в семейството – примера на родителите, за да подражават. А то днес какви примери имат децата? Нали всички виждаме за съжаление… За моя син Петър дядо му беше достоен пример. Винаги е казвал, че ще стане като него. Сега е очен лекар в Александровската болница, по ирисова диагностика – татковата забранена, преследвана дарба. Милият, мечтаеше всеки български гражданин да има собствен картон по ирисова диагностика редом до здравния.
– Разкажете за вашето детство?
– Татко с много силна мисъл е искал момиче. Аз съм второто дете след брат ми Любомир. Родена съм в Стара Загора. Наричаше ме Лилче или чедо. Разказваше ми приказки с негово продължение. Любими ми бяха Андерсеновите, Братя Грим, Приказки на народите. В приказките има много живи символи. С тях децата развиват въображението си. Мечтаех за една кукла – Ани. Нямахме пари. Татко слагаше вестници в обувките, за да не ми е студено. Събраха и ми я купиха. Бях много щастлива. Аз за всичко благодаря от дете.
Преди 9 септември хората бяха мили, спокойни, уважителни. Защо стана така днес? Унищожиха се традициите, ценностната система. Само насилие, злоба, завист… Татко събра хиляди рецепти, но не се изтъкваше, това беше народна медицина. Прилагаше, помагаше, лекуваше. Стълбите към втория етаж са изтъркани от пациентите… Тази дарба той има от своята майка. С годините излекуваните станаха наши приятели. Към татко се обръщаха с чичо Петре, към мама с лельо Мими. Никога не го нарекоха „другарю Димков”. Винаги с уважителното „господин Димков”. Татко ги потупваше по бузата като деца. Какво огромно сърце е имал. Всеки човек за него беше специален – нашите духовни сестри и братя. Татко беше верующ. Вярата му в Бог се изразяваше в любов към Бога.
– Откога рисувате, г-жо Димкова?
– Рисувам от малка, още не можех да говоря. Казвала съм „шули аза”, което означавало „ рисувам ваза”. Моите родители много ме поощряваха. Водеха ме на уроци по класически балет. За физиката ми това беше добре. Свирех и на пиано. Музиката е много важна във възпитанието на децата. Татко ме водеше на разходка в гората. Слагаше ме на рамене, а аз разпервах рокличката си над главата му като шапка.
Какво да ви кажа… Живеехме на тясно, беше студено. Събирахме се в една стая. Той идваше с пишещата си машина „Ерика”, беше му подарък. Сядаше да пише, а ние лудувахме наоколо. Как веднъж не ни смъмри, не ни наруга: „Абе, деца, шумите!” Не, какво търпение е имал. А децата днес, горките те… Не ми се говори на какви неща стават свидетели в семействата си и навън. И искаме да израстат спокойни, честни и почтени хора. А какво семе сме посели в тях, какво…
– Г-жо Димкова, тук e Светая светих. Виждам, че рисувате слънчогледи.
– Да, обичам да ги рисувам. Слънчогледите са мъдреците на растителното царство. Те държат главичките си изправени към слънцето, следят го през целия ден. Когато узрее тяхното семе, тогава смирено навеждат натежалите си глави. Това е философията на слънчогледа, смирението. Тук са картините „Шестата раса”, „ Василий Врач”, „Боян Мага”, „Свети Иван Рилски”.
– Предстои ви голям юбилей през 2012 г., как ще го отбележите?
– Няма да крия, през лятото ще имам 80-годишен юбилей. Мисля за една голяма изложба на моите картини.
– Вие на 80 години? Нямате нито една бръчка… Споделете вашите тайни, моля…
– Всичко дължа на спокойствието, любовта и разбирателството, които царяха в моето семейство. Много приличам на татко. Той беше изключително жизнен до последния си ден. Почина на 95 години. Същия ден беше на снимките на филм за него на Копитото. Прибра се, вечеря и легна на кушетката, както винаги правеше…
Нямам тайни, а полезни и трайни практики.
Преди да си измия лицето сутрин, първо си плакна очите. По дванадесет пъти на всяко. После по още едно тринадесето на лявото, на дясното… Не нося очила.
Не пия минерална вода, а чешмяна от кана с филтър. Или зелен чай, който много обичам. В бутилираната минерална вода се съдържат различни по вид и количество минерали, соли. С времето те ненужно се натрупват в организма, особено при консумацията на една марка.
Всяка сутрин разхождам кучето в парка. Утринното слънце, тишината, въздухът са най-полезни.
Медитирам, имам специална връзка с татко.
Съблюдавам формулата му за дълъг и щастлив живот: винаги да обичаш.
– Ще превърнете ли къщата в музей на Петър Димков?
– Къщата е много стара. Повечето таткови неща вече изпратихме в Историческия музей във Варна. Там са фенерчето и лупата, с които преглеждаше. Направил е много за града. Ръководил е изграждането на Аспаруховия вал, построяването на Арката портал на VIII Приморски полк. Негова е основната заслуга за построяването на парка мавзолей „Владислав Варненчик”.
– Споменахте за изтърканите стъпала към втория етаж. Колко са ги изкачвали с надежда?
– На ден минаваха по 30 души. Когато слизаха, се усмихваха: Аз вече се чувствам добре. Татко приключваше деня бял и като изцеден. Влизаше в банята и пускаше душа с хладка вода да тече върху главата му. Така се възстановяваше. Появяваше се зачервен, ободрен и усмихнат. Водата е голям природен лек. Не се оплакваше от работа и пациенти. Беше щастлив да помогне. Казваше: Попивам една конска сила, те ми дават десет.
– Казвате, че с майка ви Мария сте били неговата лява и дясна ръка?
– След 61 години брак той казваше: Мими всичко знае. Тя му държеше палтото, слагаше му шала, шапката като на дете и го изпращаше. Ако татко види някоя неизпробвана рецепта, викаше я на помощ :Мими, я чакай тука за момент. Я виж как ставаше тука… Картоните на неговите пациенти, хилядите писма с молба за помощ се съхраняваха в обикновени кашони.
– Казвате, че Петър Димков е правил семейно планиране. Как се ожениха вашите родители?
– Мама е била на 18 години. Татко не бързал, искал да й се порадва. Първите пет години ходели по балове, приеми. Обичал да я глези, да й купува дрехи, обувки. Била е красавица. Ние тримата сме абсолютно планирани. На петата година от брака се ражда брат ми Любомир. Искали са всяко дете да има пълноценно детство. Аз съм се родила пак след пет години. Нови пет и на света идва Владко. Татко казваше: Възпитанието започва още преди да е родено детето. Тази философия е начин на живот.
– Лечителя не е имал страх от никого и от нищо, така ли е?
– Да, ще ви споделя нещо, а вие си направете извода. Когато някой пациент му благодареше за помощта, грижата и обичта, татко сочеше с пръст нагоре към небето… Не на мене, не на мене…
