Учебниците по история ни показват миналото като един дълъг низ от имена на владетели, битки, войни и договори между Великите сили. Много често обаче така и не успяваме да разберем далеч по-важни въпроси – как са живели всъщност хората, какво са обичали да правят, как са се забавлявали. На тези въпроси успява да отговори новата книга на социолога Владимир Гаджев.
В своята енциклопедия „Джазът в България, българите в джаза”, той представя 20-и век не като поредица от министър-председатели, а като поредица от музиканти. Гаджев започва своята хроника още от първите години на изминалото столетие, когато американската култура за първи път докосва българските творци. Изследването завършва през 90-те, като последното голямо име, описано от Гаджев, е Теодосий Спасов.
Писателят поставя музиканта в контекста на новите технологии и на едно поколение, което тотално смесва стилове, имена, направления и тенденции. Владимир Гаджев излага в своята книга тезата, че фолклорът има голямо значение за популяризирането на българския джаз по света. В енциклопедията той не включва имена като Вили Казасян и Людмил Георгиев. Вместо това Гаджев набляга на по-малко известни музиканти, които са направили кариера в чужбина, но доскоро не са били забелязвани от българските музиковеди. Сред тях са Ангел Михайлов, който се развива в Прага по време на социалистическия режим, както и българската актриса Иванка Янакиева – Ива Ваня, която комунистическата пропаганда почти напълно заличава от спомените на българите. Тя нашумява през 30-те с ролите си в европейското нямо кино и е
ухажвана дори от Холивуд
През 40-те, под влиянието на своя приятел и бъдещ съпруг – немския композитор Норберт Шулце, тя става певица. Близостта на Шулце с Хитлер, все пак той е автор на прочутата немска песен „Лили Марлен”, прави Ива Ваня много непопулярна в България след Втората световна война. В българската преса дори е публикувана снимка, на която немският диктатор лично я поздравява за изпълнението на песента. Ива Ваня емигрира в Западна Германия, а по-късно в Рио де Жанейро при сестра си. Тя споделя страховете си, че тази снимка вероятно щеше да значи нейната смърт или заточение в концлагер, ако беше останала в България.
В енциклопедията на джаза Владимир Гаджев отделя доста място на възникването на това музикално течение в България. Той описва първите контакти на нашите музиканти с американските стилове още преди 1910 г. По това време в САЩ емигрират хиляди българи, бягащи от Османската империя след неуспешния край на Илинденско-Преображенското въстание. Те създават в американските градове свои общности с благотворителни дружества, вестници и дори любителски оркестри. Когато емигрантите се завръщат в България като доброволци за Балканските войни, те донасят със себе си и новата музика. По това време
във Варна е и може би първото изпълнение на американски рагтайм у нас
През 1911г. там свири Уолъс Хартли – диригентът от оркестъра на „Титаник“. Вероятно участията му у нас са били последните му изяви на континента преди трагедията с кораба.
След края на Първата световна война България изживява бохемска революция, защото чуждите окупационни войски в София имат нужда да се забавляват.
Публичните домове процъфтяват
и по същото време се появяват първите джазови състави у нас. Модернисти като Гео Милев приветстват новото музикално течение като израз на експресионизма. Нямото кино също дава хляб на модерната музика. Появяват се цели оркестри със собствени репертоари за акомпанимент на филмите. Към края на 20-те лентите идват в България и с ноти за оркестъра, което улеснява много музикантите. Роля за развитието на джаза има и навлизането на радиото.
Енциклопедията на Владимир Гаджев описва както влиянието на всепризнати джазови музиканти, така и непознатите за повечето хора
залитания на някои композитори като Панчо Владигеров към модерната музика
Според критиците той е първият, който по тогавашните разбирания „интегрира елементи от „музикалната долница” във високото си изкуство”.
„Джазът в България, българите в джаза” не е просто история на един музикален стил, а история на страната ни от гледна точка на този музикален стил. Споменава се както фашистката, така и комунистическата цензура. Оказва се, че музиката не за първи път се обвързва с политиката. След 9 септември например в Габрово е имало течение, наречено „оранжев джаз”, което било предназначено за симпатизанти на БЗНС. Музикантът Асен Овчаров пък попада в Белене, а Богомил Нонев през 60-те е викан в БКП за четене на конско, защото хвали стил, несъвместим със социалистическия реализъм. Владимир Гаджев обръща внимание и на големите имена от последните десетилетия като Милчо Левиев и Йълдъз Ибрахимова. За влиянието на Милчо Левиев музикалният критик пише: „За първи път в кратката история на джаза в България центърът на ценностната система се разполага вътре в страната. До този момент, както и до ден днешен, за голяма част от музикантството този център е вън от България, дори извън Европа – в САЩ.”
