Алабин №6
Алабин №6

Домът на „Алабин“ 6 събира надеждите на няколко поколения

Фотина от рода Сарафови поддържа огъня на българското, завещан от дедите

Почти на пъпа на София, както обичат да казват столичани, на стария площад „Македония“, къщата на улица „Алабин“ N 6 изглежда много добре днес. Сякаш не е пострадала от бомбардировките над града през Втората световна война, не е преживяла болките на стопаните си. Малцина помнят, че в началото на ХХ век върху празното място семейство Павлови, чиито следи се губят във времето, вдигат триетажна постройка. Не се знае кои са обитателите й, когато взривът от падналата бомба разрушава покрива и отнася горната част на сградата. По-късно тя е покрита, без да е достроена. В нейните около два етажа, както е и сега, близо половин век живее семейството на една българка (асоциацията с героинята на Вазов е подходяща) – изключителната Фотина Николчева, с дух, несломим и от най-силните житейски бури, с вяра в утрешното по-добро, достатъчно, че раздава и на околните. Наследниците й продават преди няколко години осиротялата без стопанката си къща. Направеният с мерак и с вкус от новия собственик ремонт връща отдавнашния й блясък.

„Майка ми и баща ми дават облика на къщата. Покупката е извършена от майка ми в началото на 60-те години, баща ми беше в затвора. Като излезе, той не можеше да повярва, че имаме собствен дом, и то на този площад, на който (на „Алабин“ N 1) сме родени с брат ми – разказва дъщерята на Фотина (наричана от всички Фота), живеещата в Берлин, Германия, Параскева. – Майка ми беше забележителна българка. Човек на принципа „Право куме во очи“. Беше пряма, казваше онова, което мисли, и често се случваше реакцията на ответната страна да не е положителна. Но при нея нямаше скрито-покрито. Тя не е лицемерничела и ни е възпитавала в християнски дух, честни и почтени да бъдем и да сме преди всичко човеци…“ Спомените я връщат назад в годините.

От Враца и Велико Търново са родителите на Николай Христов Николчев. Роден в деня на Свети Харалампи (23 февруари по стар, 10-и нов стил) 1903 г., след гимназия завършва финанси в София, където семейството му се преселва в началото на второто десетилетие на ХХ век. По същото време в столицата от Прилеп, Македония, идват и Сарафови. Фотина Петрова Сарафова е родена на 25 август 1915 г. Чичовци й са братята Борис и Кръстьо Сарафови – революционерът и големият актьор. Ненавършила двайсет, но вече учителка по български език и спорт (след гимназия и педагогически курс), Фота се запознава с 31-годишния финансов специалист и писател Николай Николчев (или Николай Родопски, както е отбелязано в Речника на българските псевдоними). Женят се през 1934-та и решават да отидат да живеят и работят в провинцията. Най-напред в село Дорково, сетне в Лисичево, наричано по онова време Малката Москва, тъй като е населено с много комунисти.

Там Николай е кмет няколко години. После се преместват в Пазарджик, където освен кмет на града е и издател на списание „Селска народна библиотека“. Тук ги заварва 9 септември 1944 г. След седемнадесет дни, все още на поста си, Николчев е повикан от новата власт за малка справка. „Позната история – казва днес дъщеря му, – но за щастие не изчезва безследно, а получава присъда – за две свои статии.“ Обвинен е във великобългарски шовинизъм. Забравено е как благодарение на кметското му съдействие преди няколко лета на момичета с бащи комунисти от Лисичево са отпуснати общински стипендии да учат (едното от тях дори е секретарка на Вълко Червенков!?), а на съпругите на интернирани от Поморие е позволено да живеят при мъжете си в Пазарджик. Проявите на човечност и благородство не помагат на Николай Николчев – по затвори и лагери дочаква есента на 1947-а, когато отново е с любимата си жена. Съдбата проявява добрина към тях – след 14 години брак ще имат дете. Двамата се връщат в София и на 28 май 1948 г. се ражда дъщеря им Параскева, а три години по-късно (през 1951-ва) – синът им Христофор. Щастливи са, надяват се да надскочат неприятностите. Или поне се опитват.

Купуват апартамент в Стара Загора – за всеки случай, ако се наложи. Да спи зло под камък. Но… не. В онези години с човешките съдби разполагат комунистическите управници. Те скалъпват втори процес и Николай Николчев е осъден за антинародна дейност (?!) на 12 години затвор… Е, лежи по-малко – „само“ осем. „При жив баща с брат ми раснахме като сираци“, припомня си с болка Параскева.

Настъпва часът на Фотина. Сама, с две малки деца, тя се изправя пред предизвикателство на дълбоката вода около педята земя, на която си стъпил – или се научаваш да плуваш, или се давиш, няма кой да те спаси. Тя избира първото. Не й позволяват да е учителка, но и ден не остава без работа. Не навежда глава пред обвиненията, че е съпруга на народен враг. Взема важни решения. Продава апартамента в Стара Загора, купува къща в София – за семейството си, макар имотът на „Алабин“ 6 да се води на името на двамата й братя (Страхил и Вълчо Сарафови), тъй като Фота е с отнето софийско жителство. Николай излиза от затвора с разбито здраве и прекършена вяра, по думите на дъщеря му. Почти не работи. Припечелва пари с писане на изказвания (речи) на издигнали се негови познати. До неговата смърт през 1968 г., а и след това опора за фамилията е Фота. „Тя ни научи да обичаме бащиния дом, отечеството си. Въпреки всичко“ – твърди Параскева.

Доказателството са нейният съпруг, синът и дъщеря й. Почти със завършването на българска филология в Софийския университет Параскева Николаева Николчева се омъжва (1972 г.) за немец и оттогава живее в Берлин. Там работи с проф. д-р Норберт Райтер в Института по балканология. Участва при превода на немски език на пиесата „Доктор Фаустина“ от Блага Димитрова. Има изяви като журналистка на свободна практика, понастоящем е в ZDF (втора немска телевизия). И досега поддържа връзки с приятелки от студентството и от училище. Нейна е заслугата съпругът й Михаел Мау „да погледне с двете си очи и да се заслуша с двете си уши за проблемите на българите. Гарантирали сме за четирима български студенти да получат виза и да учат в германски университети – двама в Берлин и двама в Мюнхен“, споделя г-жа Мау. Сторила е нужното и синът им Константин, и дъщеря им Сандра като баща си да отворят сърцата си за България.

Най-напред Константин опита да живее в страната на мама – учи български и е баскетболист в спортен клуб „Спартак“. Сега Сандра предизвиква съдбата. Пренася в България дейността на създадената от нея фирма („Actorsindustries“) – за кастинги и осъществяване филмови продукции и реклами. В момента у нас е известният не само в Германия с многото си награди режисьор Файт Хелмер, на когото Сандра съдейства за набиране изпълнители за бъдещ негов филм (любопитните ще научат повече в www.actorsindustries.com). На въпроса „Защо го прави?“ красивата млада дама отговаря: „Просто исках да се преместя в България. Обичам страната и вярвам, че тя може да се промени. Още повече че с приближаващото се членство в Европейския съюз интересът към българите нараства. Искам да създам нов, по-разпознаваем имидж на страната.“ Колцина са като нея? Стискаме й палци!