Спекулациите за приятелството на Вазов с Евгения Марс са толкова много, че малцина са хората, които познават писателката в истинския й образ. Тя е не само вдъхновителка на известния поет, но и една от първите дами в тогавашното културно общество. Светлина върху личността й хвърля книгата на Живка Симова „Обичана и отричана. Книга за Евгения Марс“, чийто тираж преди няколко години бързо бе изчерпан. Това наложи да се направи второ издание, което излезе преди броени дни. То съвпадна с годишнината от смъртта на писателката, починала на 26 септември 1945 г.
„Прецизните мъжки погледи са фиксирали с възхищение мекия ренесансов овал на лицето, женствената осанка и грация на младата невеста“ – така Живка Симова описва Евгения Бончева на сватбата й на 28 май 1895 г. Съпругът й е 34-годишният д-р Михаил Елмазов, един от първите дипломирани зъболекари у нас. Двамата се настаняват в изискано подредена къща на столичната ул. „Търговска“ 24. Домът й бързо се превръща в средище на културния елит, а сред първите й гости са Сава Огнянов, Панайот Пипков и Адриана Будевска.
В импровизирания литературен салон се четат откъси от разкази и непубликувани стихове, свири се на пиано и се обсъждат последните политически новини. Няколко години по-късно Евгения прави първите си белетристични опити във в. „Софийски ведомости“. Именно в своя салон тя се запознава и с Иван Вазов. Двамата всъщност се познават още от края на XIX век, но едва през 1906 г. тяхното бегло познанство придобива нови измерения. Известният поет посещава дома на семейство Елмазови всеки четвъртък и неделя. Самата Евгения трудно се решава да сподели с него мечтите си за литературна кариера.
Двамата си разменят първоначално само свои фотографии обичаен знак за симпатия в тогавашното време. По-късно същата вечер поетът пише: „Тя имаше вълшебна фризура с диадема, която напомня богините в легендите: излъчваше прелест и красота и хармонираше с нежните черти на лицето.“ Подкрепата на Вазов вдъхва увереност на Евгения, която вече си е избрала литературния псевдоним Марс, и тя решава да издаде първата си книга. „Из живота“ се появява през 1906 г. и прави още по-популярни сбирките в дома й. Самият Вазов е вдъхновен от финеса и интелекта на младата жена и й посвещава над 70 стихотворения, включително и прочутия цикъл „Люлякът ми замириса“. През 1908 г. семейство Елмазови предприема пътуване до Турция заедно с поета, след което Евгения описва своите впечатления в „Разходки из Цариград“ (1908). Те са част от втората й книга, в която включва и нови 12 разказа.
Няколко години по-късно тя заминава за Швейцария със сина си Павел (известния по-късно оперен певец) и там се среща с Вазов, който е на лечение. Тази съвместна ваканция предизвиква доста одумки сред тогавашното българско общество, в което злословието традиционно е на висока почит. Най-големият удар обаче Евгения Марс получава от писателката Ана Карима, която я обвинява, че е продала Златната лира на поета след смъртта му. Евгения наистина продава ценния за нея подарък, но го прави в период на крайна нищета, за да може да осигури прехраната на семейството си. Освен това лирата е откупена от Народната библиотека, което гарантира съхранението й през годините. Сред обвиненията на Карима са и злословията, че Вазов й е писал разказите и драмите и ги е прокарвал в Народния театър. За да се защити, Марс завежда дело за клевета и съдът осъжда Карима на един месец затвор и 250 лв. глоба. Година по-късно, през 1938, тя е помилвана от цар Борис III.
Евгения Марс се опитва да не обръща внимание на тези скандали и до края на живота си създава повече от 80 разказа, три драми, две от които са поставени в Народния театър, и една повест. Освен това тя съставя и сборника „Полувековна България 1878 – 1928“, който бил уникален за тогавашната литература. През 1927 г. Марс е избрана за председателка на Съюза на българките за просвета и култура.
Същевременно членува и в Лигата за защита на човека и е секретарка на Клуба на българските писателки. До края на живота си тя следи активно политическия и културния живот на страната. И след смъртта й мнозина зложелатели се опитват да я представят единствено като приятелката на Вазов, в чийто обятия той едва ли не бил издъхнал. Евгения Марс обаче е личност със свой собствен ореол, чийто талант напълно заслужено има място в родната литература.