Сръбско-Българска война
Сръбско-Българска война

Героите от Сръбско-българската война отново са самотни

Мястото на гхробницата е в 100-те туристически национални обекта - сега, веднага

Докога Новото гробище над Сливница ще стои извън 100-те национални туристически обекта е големият нерешен въпрос, свързан със Сръбско-българската война покрай 122-рата й годишнина. Проблемът вероятно изглежда досаден на фона на останалите неуредици и недоразумения в държавата ни, но поводът отговорът да бъде потърсен сега е конкретен заради поредната годишнина от боевете на сливнишкото поле този месец. На него се разиграва решителното сражение. Благодарение на успешната атака „на нож“, проведена след изтощителен марш на скок от турската до сръбската граница, едва проходилото ни Трето българско царство удържа важна победа и отблъсква агресора. „Капитаните печелят войната“.

За съжаление големият военен успех не се радва на същата почит, в която се къпят Съединението, 3 март, 24 май… Въпреки че войната край границата със Сърбия е толкова важна, колкото и самото Съединение, понеже военните успехи затвърждават политическия акт. Самият паметник заслужава почитта, че дори възхищението, на поколенията. Първоначално открит на 7 ноември 1891 г., той е първият войнишки паметник в новата ни история. „Ражда се“ в присъствието на оцелели офицери и войници от Седми пехотен преславски полк, роднини на загиналите, княз Фердинанд I, членове на правителството и на Народното събрание, духовници. С него се запазва паметта на българските воини, благодарение на които е спестена срамна страница за историята ни. Сто години след победата над армията на крал Милан той се превръща в пантеона на безсмъртието – величествен мемориал във форма на пресечена четириъгълна пирамида. Една от плочите – паметникът на Майка България, е изградена от полублагородния и много скъп метал кварцит, подарен ни от Русия.

Подобен на него има вграден единствено в мавзолея на Ленин и Триумфалната арка

Под паметника върху братската могила лежат костите и на български, и на сръбски войници, изправени насила едни срещу други, след като няколко години преди това са се сражавали буквално рамо до рамо срещу Османската империя. Около 25 процента от загиналия ни войскови състав остава непогребан. Война е било, нямало е излишно време. Самите трупове лежат в и край окопи, издълбани както от българските старци, деца и майки от района (мъже не, те през това време са тичали от турската граница), така и от италианска бригада, работеща на Хиршовата железница Драгоман-Сливница. Заразена от ентусиазма на местното население, тя си припомня, че всъщност, о, да, нали 300 българи помогнаха на Гарибалди да обедини Италия преди време? И решават да върнат жеста благородно и безкористно. Вместо да изпълняват нормата на железницата, те оформят българските окопи за бъдещите сражения.

И неизбежните няколко думи за несподелената признателност.

В пантеона липсва образът на княз Батенберг един от двамата, на които българите приживе присъждат своите народни военни прозвища. Коронованият ни държавен глава е наречен Сливнишкият герой. Другият е флигел-адютант Марин Маринов – рицарят на Сръбско-българската война – човекът, повел войската ни в решителната битка на сливнишкото поле.

Изобщо гробницата над Сливница заслужава уважение и заради превратната си история. Тя е трябвало да чака чак до 1983 г., за да бъде намерена и очертана. Откритието и разкопките се извършват на доброволни начала, без заделени за целта средства, от група инструктори по туризъм и алпинизъм – Григор Григоров, Димо Димов, Ангел Несторов, Георги Ненчев, плюс автора на този материал, и продължават близо две години. Защо е трябвало да се чака чак до 1983 г. е трудно да се каже, при положение че Иван Вазов още навремето е обходил маршрута по стъпките на войската и го е описал в „Поход на Запад“.

Отговорът се крие в „специалните“ ни отношения с бивша Югославия още от ранния комунизъм (40-те и 50-те години на ХХ век). По същите съображения по времето на комунизма се сменят имената на улиците „Гургулят“ и „Пирот“ в София, а най-голямата гавра е обръщането на оръдието на паметника на площада в Сливница към София.

Така сливнишкото гробище остава в забвение цял век. Трябваше да дойде стогодишнината на Съединението, за да се реши тогавашното политбюро да отбележи извоюваната национална цялост подобаващо. А заедно с това и стогодишнината на Сръбско-българската война, за които събития позволиха (неочаквана щедрост, действително) на Людмила Живкова и военния министър Добри Джуров да похарчат 680 000 тогавашни лева, заделени от фонд „1300 години България“.

Та да си дойдем на думата! Същото това Ново гробище над Сливница преди 3 години бе извадено от списъка на 100-те национални туристически обекта. Изключването му стана в период, в който изпълнителен секретар на Българския туристически съюз бе Венцислав Удев. Редно е да се върне, където му е било мястото. Най-добре сега, веднага!

* Авторът е един от откривателите на гробището край Сливница, председател на Федерацията за закрила на природата при Българския туристически съюз и председател на подофицерско дружество „Гургулят – потомци“.

Новото гробище над Сливница

Иван Вазов

Покойници, вий в други полк минахте,

де няма отпуск, ни зов за борба,

вий братски се прегърнахте, легнахте

и „Лека нощ“ навеки си казахте –

до втората тръба.

 

Но що паднахте тук, деца бурливи?

За трон ли злат, за някой ли кумир?

Да беше то – остали бихте живи,

не бихте срещали тъй горделиви

куршума… Спете в мир.

 

Българийо, за тебе те умряха,

една бе ти достойна зарад тях,

и те за теб достойни, майко, бяха

И твойто име само кат мълвяха,

умираха без страх.

 

Но кой ви знай, че спите в тез полета?

Над ваший гроб забвеньето цъфти.

Кои сте вий? Над сянката ви клета

не мисли никой днес освен поета

и майките свети.

 

Борци, венец ви свих от песен жива,

от звукове, що никой не сбира:

от дивий рев на битката гръмлива,

от екота на Витоша бурлива,

от вашето ура.

 

И тоз венец – той няма да завене,

и тая песен вечно ще гърми

из българските планини зелени,

и славата ще вечно пей и стене

над гробни ви хълми.

 

Почивайте под тез могили ледни:

не ще да чуйте веч тръба, ни вожд,

ни славний гръм на битките победни,

към вечността е маршът ви последни.

Юнаци, лека нощ!

1885