В началото на 90-те години на миналия век, в зората на промените, на фасадата на красивата къща на № 50 на столичната улица „Шипка“ появилият се професионално изработен надпис „Клуб 50“ привлича погледите на съмахленци и минувачи. Много скоро уютният салон с картини по стените, ароматът на цветя в градината, любезното обслужване, доброто качество на кафето и напитките правят мястото предпочитано от много хора. За собствениците – един от наследниците на „Шипка“ 50 Георги Янков и приятеля му Алеко Марков, има и добри, и лоши моменти. Устояват на „изненадите“ на рекета и на хиперинфлацията. Два пъти поред „Клуб 50“ е сред първите десет елитни заведения на София – според класацията на представители на „Джони Уокър“. Все пак след 5 години Георги и Алеко избират да отделят повече време на професиите си.През 1997-а „Клуб 50“ затваря врати. Там е къщата. Със спомени отпреди 8 десетилетия.
За няколко месеца през 1923-та и 1924 г. до няколкото сгради в долния край на улица „Шипка“се появява нова. Изградена е по проект на арх. Пенчо Койчев (1876 г.-1957 г.). Поръчката е на Иван Спасов (по данни на Института за паметници на културата) – предприемач и търговец. Неговото семейство се настанява в новопостроената сграда, но не задълго. Ипотека, просрочен и неизплатен кредит, или фалит водят до обявяване на търг за продажба на къщата на „Шипка“ 50 (Спасови напускат страната)… Така през 1930 г. Христо Йорданов, известен адвокат от стар софийски род воден от желанието да осигури с дом децата си, става вторият собственик на впечатляващата с външен вид и вътрешно разпределение къща на сочената за престижна улица в столичния център.
По една или друга причина семейството не се пренася изцяло на „Шипка“ 50, остава в старата си къща на „Тунджа“, на чието място през 1970 г. построяват кооперация. След смъртта на мъжа си непосредствено преди 9 септември 1944 г. Цветана Йорданова (1902 г.-1986 г.) продава таванския етаж, новата власт извършва национализация, оставя й една стая на партера, но вместо съжителство с многобройните квартиранти тя предпочита да отиде при сина си Здравко. По-късно БОДК открива на „Шипка“ 50 училище за децата на живеещи в София поляци. При реституцията след 1989 г. Наследниците получават партерния и първия етаж и от края на 90-те ги дават под наем.
Христо Йорданов (1888 г.-1944 г.) и съпругата му Цветана (учителка по математика в елитни софийски гимназии) имат две дъщери и двама синове – Лилия, Любен, Здравко и Вера. Никой от тях не избира професията на родителите си. Те всички се занимават с музика но по-сериозни са изявите на братята. От четиримата само най-малката Вера (1936 г.-2005 г.), макар да свири на пиано, няма музикално образование, дипломира се по история на изкуството в Германия. Лилия (1936 г.-2005 г.) и Любен завършват Националната музикална академия „Професор Панчо Владигеров“. Тя – теоретичния факултет, той – цигулка при проф. Владимир Аврамов. Брат им Здравко започва в НМА, но печели стипендия и учи в Москва при известния Ростислав Ростропович.
Признат изпълнител и музикален педагог, допреди 2 години виолончелистът проф. Здравко Йорданов (1931 г.-2004 г.) преподава в консерваторията. Цигуларят Любен Йорданов е с бляскава кариера, но е известен повече в Европа и света, отколкото в родината си. През 1947 г. Любен и Юри Буков тръгват за Белгия – на конкурс за млади изпълнители. Преди да стигнат белгийската сцена, приятелите се отправят към Франция.
В Париж талантливият Любчо Йорданов, както го нарича в спомените си друга емигрантка от онова време Рене Казанджиев, подпомогнат в началото от вуйчо й, съсобственика на първата фабрика „Ка Бо“ за чорапи в Европа, достига завидни музикални върхове. Свири първа цигулка в оркестъра на Монте Карло. Концертмайстор е (до пенсионирането си) на Парижката филхармония. Твърде дълъг е списъкът на отличията му, сред които и специално от белгийската кралица. Кавалер е на Почетния легион на Франция. Получава признание и в България след 1989 г. Още при първото си посещение в София е награден от президента Желю Желев с орден „Мадарски конник“. Любен Йорданов живее в Париж, уважаван от обществото и от семейството си.
Синът му Владимир е актьор – у нас сме го гледали в ролята на Гоген във филма за Ван Гог. Женен за е Кристиян, французойка, имат две момчета – Саша, свири на китара и учи музика, и Константин (Костя), все още ученик в прогимназията. Всеки път се радват на изпратените мартеници – носят ги и въодушевено обясняват на приятели и познати българската традиция, разказват легенди за Баба Марта, за страната, откъдето е коренът им. Връзката с нея са близките им роднини наследниците на адвоката Христо Йорданов. Синът му Здравко не се жени и няма деца. Лилия (1921 г.-2000г.) има три дъщери.
Вера се омъжва през 1958 г. за д-р Георги Георгиев Янков, чийто баща проф. Георги Янков е от първите наши специалисти по уши, нос, гърло у нас. Има частна клиника на улица „Искър“ 17. Преди 1944 г. със заем от Франко-белгийската банка той финансира строежа на кооперацията, наречена „Проф. Янков“. Синът му продължава „занаята“ на баща си. Специализира при проф. Херман (в Западна Германия) опериране на вътрешно ухо под микроскоп. През 1970 г. се връща в България и работи в ИСУЛ и Правителствена болница. На 84 години все още консултира свои по-млади колеги при някои тежки случаи. Вера и Георги Янкови имат дъщеря и син. Ели е журналистка – във в. „Вечерни новини“, в. „Демокрация“, за определен период пресаташе в Министерство на културата. Георги е по-малкият. Роден през 1964 г., в известен смисъл запазва традицията на майчиния си род – занимава се с изкуство, но не с музика, а с рисуване – плакат и визуална комуникация.
По същата специалност е доцент в Художествената академия. Съпругата му Милена Абанос е негова колежка. Тя е от габровски род на художници (баща й Симеон Абанос) и майстори на мебели от абаносово дърво, дало фамилното им име. Двете им дъщерички – на шест години и на четири месеца, са най-младите наследнички на „Шипка“ 50. Защо пък в бъдещи дни смехът и талантите им да не донесат на къщата – след толкова преживявания през времето, обещаваната от прадядо им радост, като я превърнат в свой дом.
