Година по-късно: Земетресението в Турция заложи бомба със закъснител (СНИМКИ)

Имах много надежди, но загубих всичките си мечти“, казва Лейла, облегнала се на седем други жени. „Бях амбициозна, но загубих всичко. Страх ме е от бъдещето. Може би ще загубя живота си.“

Лейла е едва на 16. В малка палатка – единствен подслон в зимния студ за стотици хиляди в южна Турция – разказва за земетресението с 52 хил. жертви, което за мнозина по света е едно от всички трагични събития миналата година. За милиони засегнати трусът на 6 февруари 2023 г., в 4:17 сутринта, е миг, който те изживяват всеки ден.

Заобиколена от майка си, баба си и четири сестри в палатката си в квартал на Адъяман, Лейла е най-голямата дъщеря. Доскоро искала да стане лекар, тя губи баща си, единствен работещ в семейството, и обмисля дали да напусне училище, за да се грижи за останалите.

С нея и десетки други белязани от труса се срещнаха журналисти в пет европейски медии през изминалата седмица на обиколка в три провинции в Южна Турция, организирана от дирекцията за хуманитарна помощ и гражданска защита на Европейската комисия (ECHO) в опит да се насочи вниманието към усилията за помощ в региони, за чиито обитатели животът изглежда спрял година по-късно.

Повечето от събеседниците в тази обиколка, от Адъяман на изток до Антакия на юг, обаче са изправени пред още повече предизвикателства. Мнозинството са сирийци, които често се оказват встрани, докато Турция опитва да се грижи за собствените си граждани.

Как живеят пострадалите, защо сирийците трябва да избират между протичащи палатки в градовете и отчуждение в контейнерите и какво може да реши проблемите им?

Глад за жилища

Натрошена дебитна карта се вижда в руините на квартал в град Нурдаъ в провинция Газиантеп, заедно с разкъсани обувки и възглавничка с анимационни герои. Със сигурност е неизползваема, щом никой не я е събрал от развалините: в последната година това се превърна в работа за мнозина, включително деца. Случаите на детски труд са се увеличили в пъти от земетресението насам.

По улиците вече няма големи бетонни късове, но в Нурдаъ, Антакия, Адъяман и Газиантеп между по-малките, несъбрани от рухналите сгради стоят повредените. Много от най-опасните тежко засегнати сгради са съборени, за други се чака съдебно решение. Спорове със собствениците отлагат разрушаването им и увеличават несигурността. Координацията между местна и централна власт често е слаба.

В квартал "Армутлу" в Антакия, Хатай — В квартал „Армутлу“ в Антакия, Хатай

В Антакия, известната някога като Антиохия столица на провинция Хатай, недалеч от Средиземно море, една трета от жителите са напуснали, цели квартали са заличени. Повечето магазини, банки, пекарни, ресторанти са в контейнери. Други кубични постройки за същите услуги никнат около т. нар. формални лагери от контейнери, оградени и охранявани, в различни точки в покрайнините на градовете или извън тях.

На мястото на развалини и неизползвани райони изникват други, неформални лагери: скупчени палатки, които властите искат да премахнат.

От общо 17 провинции бяха ударени от земетресението, 11 бяха обявени за зони на бедствие.

Поне 4 млн. сгради бяха засегнати, от тях 680 хил. – унищожени.
Турската държава твърдеше, че второто число е и броят на домете, които ще бъдат възстановени до февруари 2025 г., а този месец ще достигнат 319 хил.
Реалният брой вероятно е десетки хиляди, а другите още се строят.
Службата за бедствия към президента AFAD говори за 700 хил. души, заседнали в 400 контейнерни града. От тях 205, по данни на AFAD, са в Хатай. Други 58 са в Адъяман.
В „неформални лагери“ живеят 88 хил. семейства по данни на Concern Worldwide, ирландска неправителствена организация.
1.5 млн. получават подкрепа, за да плащат наем.

Мащабът на бедствието забавя възстановяването. В сринатата провинция Хатай бе и президентът Реджеп Тайип Ердоган в събота, където предаде ключовете на 7275 къщи и обеща още 40 хил., щом бъдат завършени. След това продължи с Газиантеп обиколката си на региона, по-малко от два месеца преди местните избори, на които се надява партията му да си върне големите градове.

Година по-късно: земетресението в Турция заложи бомба със закъснител

„Сирийците се нуждаят от почти всичко“

Подобна разруха би била изпитание за което и да било правителство; в опита да го преодолее Анкара приоритизира собствените си граждани. И за тях остава труден достъпът както до жилища, така и до питейна вода. За сирийците е още по-трудно: често им помагат местни и чужди организации, подкрепяни от донори като ЕС.

Години наред Анкара опитва да покаже контрол над дейността на тези организации, активни и преди труса заради множеството сирийци, избягали от войната. След земетресението не се и опитва; за много неща зависи от изследователи, активисти, специалисти на терен, които раздават дрехи; монтират санитарни помещения (Water, Sanitation and Hygiene или WASH, както са известни в хуманитарната дейност); оказват психологическа помощ; предлагат курсове за работа; връщат деца на училище.

Изготвят протези, каквито често нямат и турските болници.

Понякога усилията са започнали преди труса. Също с европейска подкрепа УНИЦЕФ, детският фонд на ООН, цели да окаже съдействие на 86 хил. деца до края на годината - от стъпки към закрила до връщане в училище - по проект от октомври 2022 г. Към десетките хиляди засегнати бежанци и мигранти, предимно (но не сам сирийци), земетресението добави и много турци. — Понякога усилията са започнали преди труса. Също с европейска подкрепа УНИЦЕФ, детският фонд на ООН, цели да окаже съдействие на 86 хил. деца до края на годината – от стъпки към закрила до връщане в училище – по проект от октомври 2022 г. Към десетките хиляди засегнати бежанци и мигранти, предимно (но не сам сирийци), земетресението добави и много турци.

„Сирийците се върнаха на ниво основни нужди, след като ситуацията им се бе подобрила преди земетресението“, каза директорът на програмата за извънредна реакция на Concern Worldwide, Али Фуат Сютлю. „Сега се нуждаят от почти всичко.“

Мрежи от международни и неправителствени организации и фондации, работещи с местни партньори, редовно обсъждат нуждите по тематични кръгове (образование, хигиена, убежища) за да не дублират работа на площ, значително по-голяма от България.

Нуждите се променят постоянно. Стотици училища са разрушени, липсата на подслон увеличава насилието по полов признак и детския труд. Количките се движат трудно в лагерите, където поставените санитарни помещения искат поддръжка, а палатки и контейнери протичат и трябва да се покриват с брезент.

Решаването на основните материални проблеми в първите шест месеца не отмива болката от труса и загубата; само я прави по-осезаема, когато хората имат време да мислят. След това психосоциалната подкрепа става все по-търсена.

А в последните месеци, през зимата, е още по-трудно.

„Зимните условия напомнят на хората за първия период на земетресението, правят го и вторичните трусове. Хората отново се травматизират. Преди трябваше да ги правим по-чувствителни към нуждата от психосоциална подкрепа“, казва Умутджан Юксел, изследовател в неправителствената организация Diakonie Katastrophenhilfe. „Сега идват сами.“

Социалната кохезия е сред най-големите предизвикателства за помагащите в хуманитарен план в момента. Земетресението наруши нормите на съвместно съществуване в общностите и трябва да ги възстановим наново.

Умутджан Юксел,

изследовател

В Хатай и други провинции Diakonie Katastrophenhilfe работи с местната организация Support to Life (или Hayata destek на турски, известна с англоезичното съкращение STL) по проект за психологическа помощ, санитарни възли и водоснабдяване, започнал през март миналата година и завършващ този месец с бюджет 4.3 млн. евро, съфинансиран от Европейския съюз.

В неформален лагер край Антакия. Над 45 хил. души в провинциите Хатай, Адъяман и Кахраманмараш са получили достъп до цистерни с вода, тоалетни, душове, различни хигиенни комплекти, над 6700 - до психосоциална помощ. От тази година, в последните два месеца, бенефициерите получават пари и ваучери за десетки хиляди засегнати. — В неформален лагер край Антакия. Над 45 хил. души в провинциите Хатай, Адъяман и Кахраманмараш са получили достъп до цистерни с вода, тоалетни, душове, различни хигиенни комплекти, над 6700 – до психосоциална помощ. От тази година, в последните два месеца, бенефициерите получават пари и ваучери за десетки хиляди засегнати.

Този местен партньор работи основно в неформалните лагери в селските общности. Там достъпът до услуги за сирийците, както сочат разговорите на „Дневник“ в Хатай, Адъяман и Газиантеп, е особено труден: проблемът е свързан и с проправилия си път в турското общество дискурс, според който, ако се предлагат услуги на хората, те ще останат.

STL развежда журналистите из околностите на Антакия. Микробусът минава край оградени площи с контейнери и порти с надписи с имена (формалните лагери) и спира между по-малките ивици с палатки, където са неформалните в Нахра, край града.

Каравана за психосоциална подкрепа на STL и Diakonie Katastrophenhilfe, където могат да разговарят със специалисти обитатели на импровизирания палатков квартал.

Пред друг неформален лагер деца изскачат бързо от палатките си, вероятно чули спирачките на микробуса. Дъждът тъкмо е спрял, някои стъпват в локвите по чехли. До този лагер журналистите нямат достъп и потеглят след няколко снимки. От прага на съседната къща наблюдават две жени, но те се виждат от микробуса само за секунда, скрити зад купчини боклуци в двора си.

От палатки – към контейнери?

Турските власти искат да премахнат неформалните и да прехвърлят обитателите, често (макар и невинаги) сирийци, във формални. Там двете общности не се смесват, за да се избягва напрежение; надделява страхът, че двете групи се конкурират за ресурсите на държава, изнемогваща във възстановителните усилия.

Concern International, която също предоставя санитарни обекти и хигиенни комплекти в неформални зони, опитва да се застъпи за потърпевшите, съзнавайки, че това усилие има граници. „Съобразяваме се с правителствените политики. Тук сме, за да подкрепим правителствените усилия“, казва Али Фуат Сютлю.

Ако се правят опити за преместване на хора от неформални във формални лагери и жителите не са готови, опитваме да преговаряме, за да покрием незадоволени нужди в хода на процеса.

Али Фуат Сютлю,

Concern Worldwide

Връщането от къщи в лагери същевременно е най-голямата крачка назад за сирийците в Турция.

Над 3.7 млн. сирийци дойдоха в Турция, след като започна войната. Първите години те стояха в лагери, повечето на юг; след това поеха към градовете. В граничните райони, близо до дома, макар и на една (затворена по-късно) граница разстояние, мнозина започнаха нов живот и интеграцията си. Децата им тръгнаха на училище; някои от тях говорят турски по-добре, отколкото арабски. През 2019 г. лагери като „Акпънар“, край Адъяман, бяха затворени.

„Работил съм с турци, разбираме се“, казва Нихад, избягал от Джиср аш Шугур, оспорван във войната район в покрайнините на провинция, Идлиб. „Децата ми ходиха в турско училище.“ В район край Антакия, в караваната за подкрепа на STL, той си спомня за къщата си: част от нея е унищожена, тя трябва да бъде съборена. Живее в неформален лагер, какъвто избират в населените места мнозина като него, ако не искат да напуснат града. Във формален лагер на километри от Антакия, без редовен транспорт, децата му трудно ще работят; три от петте имат работа и собствени деца. Семейството с 13 членове има три палатки за спане: само в една отделна се готви и се събират, за да вечерят.

Нихад отчита оказаната помощ досега; попитан има ли проблеми с турците в района, поклаща глава.

Чувствам турците като семейство, дори тази земя, на която сме, турци ни я предоставиха – 15 семейства, можем да останем колкото искаме.

Нихад,

бежанец от Сирия

Вечер в палатките обаче влиза вода. „Иска ми се да могат да ни помогнат, да дадат контейнери, поне да не стоим в палатка“, казва Нихад. Отбелязва, че посещава курсове за психосоциална подкрепа в същата тази каравана – дори просто за да се оплаче.

"В началото имаше подкрепа с карта за една година и Червеният полумесец даде дебитни карти, захранвани за месец, вече не работи, защото децата ми станаха пълнолетни. Трябва да се работи, иначе животът е труден", казва Нихад. А би ли заминал за Европа? "Ако е възможно, но по законен път." — „В началото имаше подкрепа с карта за една година и Червеният полумесец даде дебитни карти, захранвани за месец, вече не работи, защото децата ми станаха пълнолетни. Трябва да се работи, иначе животът е труден“, казва Нихад. А би ли заминал за Европа? „Ако е възможно, но по законен път.“

Докато Нихад говори, лагерът „Акпънар“ на няколкостотин км от него отдавна е отворен отново. В лагера, далеч от Адъяман, без редовен транспорт от и до града, живеят 4600 души. Години наред сирийци не са били разделяни от турци по този начин. Мнозина отказват да отидат, да загубят достъп до услуги и работа.

Опасенията от конфликт след труса в назначената от властта управа на Адъяман (и без това един от бастионите на управляващите) подтикват управителя да прати бежанците в различни райони с палатки и контейнери. В „Акпънар“ има курсове, училище, детска градина, здравен пункт; липсва градската общност с работни места.

Животът в контейнери е труден: цели семейства живеят в 15-20 кв. км. Много сирийци действително биха получили в контейнерите отопление, електричество, вода, дори с непредвидими прекъсвания. Но пред тях ще зрее друг проблем: лагерите ги капсулират и откъсват от социалната тъкан, в която мнозина тъкмо са си намерили място.

Свързани с града

Подобно на Нихад, къщата си губи в земетресението и семейството на Лейла от Адъяман. То бяга от Сирия в Ирак, където работи баща ѝ, а през 2017 г. пристига в Турция. От Османийе на юг то се мести в Адъяман; и в двата работа бащата си намира работа като шофьор. Лейла поглежда към журналистите, след това към сестрите, майка си и баба си, разказва уверено, без гласът ѝ да трепне. Не разкрасява времено след пристигането в Турция: „Не ни беше нито добре, нито зле.“

Този баланс рухва на 6 февруари. Две седмици са на улицата, после в джамия, след това в палатки на другия край на Адъяман, които обаче властите преместват. В сегашната палатка животът е всичко, но не и спокоен.

"Майка ми, баща ми, две от сестрите ми бяха под руините шест часа. Баща ми бе три дни в болница", разказва Лейла, първата вляво. "Днес живеем в тази палатка и когато вали, не се чувстваме в безопасност. Загубихме сигурността си." — „Майка ми, баща ми, две от сестрите ми бяха под руините шест часа. Баща ми бе три дни в болница“, разказва Лейла, първата вляво. „Днес живеем в тази палатка и когато вали, не се чувстваме в безопасност. Загубихме сигурността си.“

Преместването във формален лагер обаче изглежда неприемливо. „Мислихме за това. Сега ходим на училище близо до палатката. Ако искахме да ходим в лагери за бежанци, няма автобус за учениците към града.“

Получават известна помощ от държавата, от неправителствени организации; STL дава специална тоалетна заради бабата, която е с увреждане, друга организация предоставя брезент.

Планирах да вляза в университета, за да съм доктор в бъдеще. А сега мисля за напускане на училище, защото загубих най-важния си човек.

Лейла,

бежанка от Сирия

След труса получават обаждане от ООН за заявката си за законна миграция към Европа. Оттогава никой не ги е потърсил.

Когато обаче Лейла чува пожелания да стане лекар, очите ѝ грейват.

Сред големите опасения на донорите и неправителствения сектор е, че капсулирането на сирийската общност, в трудни условия и без възможности за работа, е бомба със закъснител, която руши и без това обтегнатите понякога отношения с мнозинството.

„Да се изградят наново градовете възможно най-бързо“, каза Сютлю, попитан от „Дневник“ как да се реши проблемът с обърнатата посока на интеграция след земетресението. „Базата за кохезията (в обществото – бел. ред.) се разпадна, така че е необходимо да се изгради наново всяко помещение.“