Мафията и корупционерите трябва да бъдат не само преследвани и наказвани. За да бъдат трайно прекършени, трябва да бъдат лишени от натрупаните незаконно финансови ресурси и имущество, които често им дават не само възможности за охолен живот, но и солидни инструменти за влияние в обществото и практическа недосегаемост. Това разбиране се превърна в основа за противодействие на организираната престъпност в западните демокрации през последните десетилетия. Чрез мерките срещу изпиране на пари и механизмите за отнемане на престъпно придобитото имане. Прояденият от криминални структури и корупция български преход, катализиран от неефективността на правораздаването, произведе огромни криминални богатства. Гледката на криминални типове, които нямат легални доходи, но се движат с лъскави кортежи и охранителни роти, на които биха завидели и арабски шейхове, нанесе тежки травми на чувството за справедливост в обществото. Държавата се нуждаеше от нови инструменти, за да има шанс срещу натрупалите огромна икономическа мощ престъпни структури. Затова още през през 2004-2005 г. беше приет Законът за отнемане на имущество, придобито от престъпна дейност. Като народен представител в този период подкрепих активно и с конкретни предложения тази нова за България законодателна уредба. С ясното разбиране, че е необходима за декриминализацията на държавата. Но и без излишни илюзии, че може да прекърши мафията с магическа пръчка. Като оставим настрана проблемите, предизвикани от лошите кадрови решения за председател на комисията.
прилагаща закона, няма съмнение, че практиката показа необходимост от промяна на модела на конфискация.
Дали обаче приетият след нескрит натиск от чужбина и след серия от целодневни пленарни заседания нов Закон за гражданската конфискация е стъпка в правилната посока? Безспорно целта на този закон е справедлива и легитимна. Целият въпрос е доколко новият за правната ни система институт, който позволява да се конфискува имущество без осъдителна присъда, ще се превърне в истинско оръжие на държавата срещу мафията или ще се изроди в инструмент за административен и политически произвол. Все пак за съжаление България не е нито Англия, нито Ирландия от гледище на правовия ред и респекта към правата и свободите на гражданите. Затова гражданското общество трябва да си отваря очите на четири. Факт е, че за разлика от съчинения в условията на пълна непрозрачност предходен проект гласуваният онзи ден в парламента закон е по-качествен и премина през сериозна експертна и парламентарна дискусия. И все пак остават редица спорни въпроси, които са потенциално рискови за правата на гражданите.
Първо, включването на административните нарушения като предпоставка за образуване на производство (изрично поискано между двете четения от брюкселските чиновници) на пръв поглед е оправдано за санкциониране на нарушители с бели якички, например в сферата на обществените поръчки. Но разширява обхвата на закона прекомерно и трудно може да се обоснове като пропорционално на преследваните от него цели.
Второ, проверяването на имущество 15 години назад трудно кореспондира с липсата на каквото и да е законово задължение за гражданите да съхраняват документи за придобиването на имущество за такъв период.
Трето, предвиденото отнемане на имущество от трети добросъвестни лица, които са го придобили съвсем законно, е в състояние да предизвика правен хаос и лавина от дела пред съда в Страсбург.
Четвърто, няма убедителни аргументи за продължителността на срока за проверка на имуществото, при това тайно от съответния гражданин – цели 18 месеца. Как така за едно сложно досъдебно производство са предвидени по-кратки срокове, а за гражданската конфискация те не са достатъчни? Рискът тези разпоредби да се превърнат в перфиден инструмент за репресия над невинни, но неудобни на силните на деня бизнес или политически конкуренти, е сериозен.
Пето, начинът на избиране на комисията не прави никаква крачка напред от гледище на гаранции за професионални качества, интегритет и административен опит. Най-малкото лошите прецеденти с досегашните председатели на този орган, трябваше да подскаже на депутатите, че трябва да се въведе изрична законова процедура за публични изслушвания и оценка на кандидатите, както предлага Институтът за модерна политика за всички контролни и регулаторни органи.
Шесто, отпадналия в последни момент по настояване на брюкселските администратори текст за засилен парламентарен контрол върху комисията е сериозна грешка. Брюкселските аргументи, че така се създавала възможност за политизация на комисията, са несъстоятелни и са плод на зловредния манталитет на практически безконтролната Европейска комисия.
И накрая Законът за гражданската конфискация има своето място в нашия правен ред, но трябва да се прилага изключително внимателно. Отсега трябва да е ясно, че без радикална прозрачност при избора на комисията, която ще го прилага, без реална отчетност, граждански и парламентарен контрол върху нейната работа, този закон ще избоде очите на справедливостта, вместо да изпише веждите на борбата с престъпността.
