Христо Калчев е най-продаваният български писател след 1989 г. Книгите му „Нерон Вълкът“, „Калигула Бесният“ и „Цикълът на Месалина“, които той нарича вулгарни романи, са издадени в тиражи, много по-големи от типичните напоследък за книжния ни пазар. От години италиански и руски кинобосове го преследват, за да получат правата за тяхната екранизация.
Христо Калчев е роден на 11 август 1944 г., завършва английска филология в Софийския университет, но решава да стане писател на 26 години. Работи като драматург в Русе, Пазарджик и Благоевград. Запазва буйния си нрав и в по-зряла възраст. В началото на 80-те години пребива един литературен критик, който го обвинява, че не използва думата „другарю“ в романа си. Днес Христо Калчев има над 30 издадени книги и сборници с разкази.
– Г-н Калчев, на 11 август навършихте 60 години. Разбрахте ли вече какво е животът и има ли смисъл от него?
– На тази възраст идва т.нар. втора младост. На мъжете би трябвало да им поникват нови зъби, а на жените – нова кожа. Общо взето, е уморителен период. Но на всяка възраст животът има различна цена. Когато си млад, имаш амбиции, а когато наближиш „приличните възрасти“ – имаш ангажименти. За мен сега е важно да видя сина си изправен на крака, успял. Да се вкопчиш в живота и да го живееш на всяка цена, е безсмислено. Трябва да има някаква цел, дори да е измамна.
– Постигнали ли сте вашата?
– Отстрани погледнато, аз съм един от успелите хора. Минал съм през спорта, улицата, през всички стърги, изкарах комунизма, за малко да ме вкарат в затвора, с известна помощ се опазих и от мутрите. Както виждате – на 60 съм човек, който сам си определя живота.
– Не смятате ли да сменяте жанра?
– Принуден съм да остана в жанра. Схващате ли колко безсмислено, глупаво и още по-вулгарно би било да седна сега и да направя една любовно-романтична книга в период, когато държавата ври и кипи и нищо не си е на мястото.
– Определенията за вас са от „литературен пират“ до „рицар“. Защо сте толкова труден за рамкиране?
– Още по-трудно ще ми е сам да се оценявам. Аз съм човек на изкушенията. Нищо не ми е чуждо и от т.нар. живот на улицата. Никога не съм се ограничавал в пиене, пушене и не съм го крил. Иван Славков и аз сме единствените хора в тази държава, които пият и не се срамуват от това. Е, от известно време не го правя, но причините са здравословни.
– Но вече всичко е наред, нали?
– Влязох през август в една болница с диагноза рак на белия дроб, бях пред операция, но в последния момент се оказа, че е пневмония. И ето ме отново с цигара в ръка.
– Като бивш шампион по фехтовка липсва ли ви сабята, или я заменихте с друго оръжие?
– Всичко е до време. Докато бях спортист, всички отрови ми бяха чужди, а след като приключих със спорта – веднага се хванах за тях. През 1968 г. завърших английска филология и започнах работа в Русе. Тогава сложих край на спорта и начало на бохемлъка.
– Перото не е ли новото ви оръжие?
– Така изглежда отстрани. Някога започнах със съвсем друг тип литература и нямах намерение никого да уязвявам със словото си. А тези вулгарни романи, както ги нарекох, те накърняват много интереси – мутрите ме подозират, че съм ченге, а ченгетата ме третират чато част от подземния свят, в най-добрия случай като човек със солидна информация оттам. Разбирам ги, защото от „прогнозите“ ми в романите факт станаха поне 90% . Всъщност не става дума за никакви прогнози, а за най-обикновен анализ – наблюдавах какво става в държавата и си правех изводи как ще започне войната и кой ще поведе. А то не е толкова трудно.
– Явно умеете добре да четете между редовете?
– Не е достатъчно. Трябва да имаш по-сериозни контакти, за да местиш пъзела. Така наречената разследваща журналистика наднича в моите текстове много повече, отколкото аз в нейните. Отскоро журналистът Слави Ангелов започна една поредица от анализи в столичен всекидневник, която се базира изцяло на информация, лансирана от мен. Може и да се появи нещо фрапантно за публиката, но мен едва ли ще ме изненада.
– А какво би ви изненадало?
– Общо взето, ще се изненадам, ако държавата си отвори очите и погледне реалната обстановка. Не е невъзможно, но няма воля за това. Ако едно разумно правителство беше организирало тези мутри и вместо да ги преследва, да ги хваща театрално и да ги пуска гузно от пандизите, им беше поверило реда, нещата можеха да се развият по друг начин. Така постъпи например кралица Елизабет I с пиратите. Преди нея те били преследвани от властта, а тя назначава за канцлер един човек, който няма титли – Уилям Пит-старши. Същият този сноб (всъщност от него е тръгнало понятието сноб – човек, попаднал в среда по-висша от тази, в която се е родил) вместо да избеси пиратите, ги назначава на държавна служба и те получават титли, а Англия става велика сила.
– У нас овластените, които протектират мутрите, едва ли щяха да поемат този риск.
– Ако властта беше подложила мутрите на такава интеграция, сигурно щеше да се получи нещо друго. Сега остава единствената възможност те да се избиват помежду си заради преразпределението на територията. Да сте виждали полицай да убие мутра? Първо разпределиха капиталите, сега – зоните на властта, а младите вълци отдолу много драстично напират и се намесват вече в пазара на дрогата. Клюновци, Версанов и други преди 10 години не играеха в този театър. Това са чисто нови артисти.
– А кой все пак стои зад вашия герой Козела?
– Няма и един ден да изкарам на този свят, ако си залепя такъв афиш, още повече с име. Интересното е, че ченгетата търсят оригинала в своите редове, а артистите от подземния свят стигат дотам в безумието си, че се питат дали пък аз не съм Козела. Ситуациите, в които той действа, са съвсем реални. Най-добрият вариант за мен е да бъде приет като художествен образ, макар и вулгарен.
– Съвсем безпощаден сте обаче към реалния Ахмед Доган, персонаж от вашия роман „Спрете полета на Сокола“.
– Доган е обществено опасен човек. Без съмнение има качества – умен, ерудиран, политически грамотен. Зад гърба му стои фондация „Таохид“ и един милион твърд електорат – една потенциална армия от врагове. Иван Костов трябваше, докато беше на власт, да подходи към Доган като към национална опасност, а не сега, когато е в опозиция, да му скача. Преди Сокола, с известни изключения, такъв феномен не е съществувал. Основната маса от тружениците на селото бяха от средата на етническите турци, сега се превърнаха в „примирена“ група, което не значи, че са лоялни към държавата си. Онова, което ги възпира, е Турция.
– Над какво работите сега?
– Продължавам да се занимавам с тази поредица. Докато е жив Козела, и поредицата ще върви. Но той е доста възрастен, уморен, до гуша му е дошло, като му писне и се оттегли, ще се оттегля и аз.
– Но пък е доста своенравен, не се ли боите да не ви скрои още някой номер?
– Той го прави още от първата книга „Нерон Вълкът“, където го вкарах като епизодик, а той пое инициативата и започна да действа, както намери за добре.
– Случвало ли ви се е да „прекроите“ част от романа си, защото логиката на събитията ви е подсказала друг, по-реален развой?
– В процеса на работата – да. Но на самия финал – не. Или поне не си спомням. Но ако обстоятелствата ме принудят, няма да се посвеня да го направя.
– Има ли момент от живота ви, който бихте искали да „изтриете“?
– Е, може би някой и друг брак… Биографията е като раница, туриш ли я веднъж на гърба си, не можеш да я свалиш. Тя хем ти тежи, хем ти напомня за себе си.
– Кой управлява сега в България?
– Как кой?! Много добре знаете кой – България не се управлява от персона. Никога не се е управлявала от личности, а от интереси. А те, както знаете от старата британска фраза – съвпадат или не с интересите на овластените в момента. Сега България се управлява чрез Симеон от корпоративни интереси, които идват от Вашингтон, през Брюксел в София. Той си е роден цар и никога няма да проникне в бита и душевността на българина, но за сметка на това, когато във водата плуват корони, разговорът става съвсем друг. Затова той би бил по-добре поставен, ако го бяха извадили от пряката работа и беше останал само фасада. Беше грешка на Костов, който му препречи пътя към президентството. Тогава тези представителни функции, които изглеждат формални, биха могли да се изпълнят с действено съдържание и щяха повече да му отиват.
– Президентската република ли е по-добрият вариант за нас?
– Не. Президентска република с президент Симеон би било равносилно на монархия, а начело с някой нашенски Путин рискът да се превърнем в Русия става огромен. Представете си президентска република, в която Румен Петков е президент, само си го представете. Ако трябва да разнищвам кой стои зад него, ще трябва да си говорим още един месец тук.
– Какви други опасности ни дебнат?
– Рискът държавата да се превърне в мафиотски филиал, което би станало, ако се замени пропорционалната избирателна система с мажоритарна. Тогава мутрите ще купуват персони вместо партии, което е още по-лесно.
– Има ли шанс да се роди втори Стефан Стамболов?
– Ха, ха. Стефан Стамболов е персонаж от съвсем друго време, когато е имало идея за държавност. Сега половината плачат за СССР, а другите гледат на Запад. При това богатите плачат за Съюза, а в Америка се взират само онези, които могат да бъдат единствено гастарбайтери. Как само са разместени ценностите, за какви идеи да говорим?
– Какво се случи на 10 ноември 1989 г.?
– Тогава българинът се заблуди, че настъпва автоматично подобрение на живота, а се оказа, че всичко се променя, и то не към добро. Държавата се оттегля по малко отвсякъде и човекът, довчера част от звено или бригада, се събуди сам юнак на коня, който трябва да се справя с живота си. Оттук нататък започна съсловна катастрофа. Такава катастрофа стана пред очите ми, докато бях директор по имотите на Съюза на българските писатели по времето на Любо Левчев. Активи и пасиви за 4 млрд. лв., чудовищен капитал, привилегии и звания – всичко изчезна, потъна сякаш в мъртвите сибирски полета. Всичко това обяснява защо поне 90% от членовете на СБП до ден-днешен плачат за социализма. А това е валидно за всички съсловия.
– В едно интервю казвате, че след жените най-хубавото нещо е водката. Има ли промяна в ценностната ви подредба днес?
– А, не го вземайте насериозно. Кой знае от какъв глупав въпрос съм искал да избягам.
– А как си почивате?
– Пълното бездействие не ми е по вкуса и ме изморява повече. Обичам политическата литература, не чета любовни романи.
– От какво се страхувате?
– От болката, която тялото изпитва. А на мен ми се случи през последните 5-6 г. доста да изтърпя. Сега около книгата за Доган има напрежение, но ще поискам от мутрите защита.
– Логично, след като им помогнахте да разгадаят сами себе си.
– Ами така се получи. Това, което направиха тъпите медии с оня клоун Азис, това май направих и аз с мутрите навремето. Не само че го рекламираха шумно, ами го подсетиха и той взе, че се приши като шевица към Левски. Е, такава еманация на боклука не бях виждал. На всичкото отгоре проф. Иван Славов, който се обявява за кичмен, сигурно защото самият той е кичмен много повече, отколкото тълкувател на понятието, реши да анализира Азис по телевизията и да го титулува като феномен. Докато по същото време пред очите на държавата убиват един изключителен писател като Виктор Пасков, тя се занимава с Азис. Както се казва на латински, „да ви е… и държавата!“ И нямам никакво намерение да се извинявам!
– Значи няма смисъл да ви питам дали сте оптимист или песимист с астигматизъм?
– То е едно и също. За щастие, аз мога добре да се впиша и в тази държава, защото никой не може да ме уволни, нито да ме сложи на колене, нито пък парите ми зависят от някого. Така че аз на пръв поглед плувам лесно тук. Но моят зор е по-скоро да подготвя сина си за живота у нас и как да се справи с него. А ако тази кочина тук продължи, да си намери друг път. Крепи ме донякъде и мисълта, че ще влезем в Европейския съюз, който има своите правила и структури, които няма да позволят някой да си разиграва коня. И тогава ще спечелят кадърните, които могат да се адаптират към обстоятелствата. Другите ще се превърнат в нови гастарбайтери.
