Часове преди да напусне тази печална земя, големият български литературовед, театровед, литературен критик, преводач (главно от унгарски и руски език), поет и изкуствовед проф. Чавдар Добрев остави своя последен земен труд с многозначителното заглавие „Елипса във въздуха“. Какво се крие зад това увлекателно метафорично заглавие? Авторът черпи вдъхновение за тази метафора от знаменитото есе на Ортега-и-Гасет за Достоевски и разширява неговия духовен периметър до естетико-художествената елипса на влиянието на руската литература върху световната литература.
Може да се каже, че тази книга е лебедовата песен на критика и негово, своеобразно духовно завещание, доколкото съдържа проникновени и задълбочени размишления върху духа на класическата руска литература.
Естетико-критическият окуляр на автора е фокусиран главно към творчеството на Николай Гогол, Лев Тостой, Антон Чехов, Михаил Булгаков и Фьодор Достоевски. Общото звучене на книгата остава впечатлението за стройна и промислена концепция, която Чавдар Добрев изгражда, анализирайки някои от най-важните творби на споменатите писатели. Основната цел на критика е да достигне до дълбинните философски послания на разглежданите автори, както и да проследи иманентната връзка между историческото развитие на Русия и самодвижението на руския дух, отразени по специфичен начин в художествената вселена на Гогол, Лев Толстой, Чехов, Булгаков и Достоевски.
Тук ще си позволя едно лирично отклонение. През дългогодишното ни приятелство с Чавдар Добрев, продължило повече от пет десетилетия, сме имали стотици, да не кажем хиляди, разговори, посветени на класическата руска литература. Спорили сме, понякога доста остро, но по-често сме се съгласявали върху общи позиции и разбирания за значимостта на тези автори и на тяхното съдбовно влияние върху българската, а и световната литература.
Чавдар Добрев беше човек, изтъкан от страст, вечна неудовлетвореност и вътрешен огън. Ако Хьойзинха създава прочутата си формулировка за играещия човек, бихме могли да наречем Чавдар Добрев съмняващия се човек. Сякаш при него контролният скептицизъм на разума беше водещо начало. Това, разбира се, е вродено качество на характера и ума, но вероятно е развито целенасочено и последователно и през годините на следването на нашия автор в Унгария, когато той попада под могъщото и плодотворно влияние на големия унгарски философ и естетик Дьорд Лукач и е запленен от неговата теория за големия реализъм. Към постановките на тази теория Чавдар Добрев се връща многократно, когато анализира дяволиадата на Гогол, както и „Война и мир“ на Лев Толстой.
Постижение на задълбочения критически анализ на Чавдар Добрев е своеобразния полифоничен подход при анализа на творбите и постоянното търсене на паралели, взаимни влияния и взаимопрониквания на основните художествени идеи.
Става ясно, че критикът не само години наред е чел и препрочитал разглежданите творби и автори, но и много внимателно и задълбочено е разсъждавал преди да оформи своите анализи. Най-ярко това личи при частта за Фьодор Достоевски, където под формата на двадесет писма до приятел авторът в продължение на почти три десетилетия размишлява и анализира творчеството на Достоевски – главно романите му „Записки от подземието“, „Бесове“, „Престъпление и наказание“ и „Братя Карамазови“.
Известна е мисълта на Достоевски, че модерната руска литература тръгва от шинела на Гогол. Чавдар Добрев също е убеден, че именно от този невероятен автор извират могъщите реки на руската проза. Спирайки се върху сборниците „Вечери в селцето край Диканка“ и „Миргород“, а също така повестта „Нос“, Чавдар Добрев проницателно посочва, че е забележимо силното влияние на Гогол върху Достоевски и Чехов, Гончаров и Салтиков Шчедрин, а без дяволиадата на Гогол, Михаил Булгаков едва ли би достигнал своите мащабни духовни изображения.
Според Чавдар Добрев Гогол по неподражаем начин разкрива, че животът в тогавашна Русия „реже корените на иреалните явления като ги банализира и опошлява“. Това е свят – продължава критикът, където „действителността ражда колоси на кариеризма и корупцията като градоначалника Сквозник-Дмухановски, където посредственик и лековат франт като Хлестаков може да разиграва висшето общество на голям провинциален център, където виреят Собакевич, Плюшкин, Манилов, Коробочка и Ноздрев и в който Чичиков купува „мъртви души“, свят, който така безмилостно и безнадеждно унижава дребния служащ Акакий Акакиевич, едва ли е готов да напусне толкова лесно и ударно своите закостенели навици, блатния си неподвижен бит, своята „средностатистичност“, заради някакъв си изчезнал или отрязан нос на лице, което не е дорасло даже за поста, който заема в кариерната стълбица.“
Чавдар Добрев посочва, че Гогол елегантно пародира конвенциите на романтизма в сборниците с разкази и повести „Вечери в селцето край Диканка“ и „Миргород“, използвайки алогичността и абсурда, въздигнати в прийом на творчеството му. И изтъква, че именно „Нос“ е образец на ранния руски модернизъм с блестящото разгръщане на иронико-пародийната структура на комическия канон.
Преминавайки към творчеството на Лев Толстой, критикът акцентира върху две според него много важни тематични линии в романа „Война и мир“. Първата се отнася до сблъсъка на две философии, два възгледа за развитието на световно-историческите процеси, представени от ярките образи на фелдмаршал Михаил Кутузов (главнокомандващия на руската армия) и император Наполеон Бонапарт.
Но нашият автор се интересува много повече от диалектиката при изграждането образа на Андрей Болконски. В негово лице той вижда възраждането на истинския руски дух, но същевременно показва и бунта на Лев Толстой срещу двойния стандарт и лицемерието на тогавашна официозна Русия. Болконски добре осъзнава фалша на висшето общество, но не стига до радикализма на бъдещите декабристи, защото очевидно още не са назрели обективните социални предпоставки за това.
Силно качество на анализите на Чавдар Добрев са постоянните паралели, които той прави между творчеството на Лев Толстой и романите на Достоевски и Гончаров. Критикът търси зад образите на толстоевите герои, (както и Ставрогин, и Обломов – знаменити персонажи в романите на Достоевски и Гончаров) скритите мотиви за обществените процеси.
Силата на класическата руска литература е именно в гениалното отразяване на обществените разломи и трансформации чрез изобразяването на ярки и типологизирани руски характери. А при романите на Достоевски и Толстой виждаме върхове на психологическото майсторство и проникновение.
Задълбочени са размишленията на Чавдар Добрев за душевната трансформация на един от любимите толстоеви герои – княз Андрей Болконски, когато той лежи на бойното поле смъртно ранен, наблюдава бездънната и необятна синева и размишлява за живота и смъртта, за нищожността на суетните човешки страсти, и за вечността и безсмъртието на душите.
Третият раздел на книгата е посветен на творчеството на Антон Павлович Чехов и по-специално на неговата велика пиеса „Чайка“. Отново тук острието на критическия анализ е насочено към застрашителния разпад на етичните ценности, който преживява тогавашното руско общество – в края на XIX век. Чавдар Добрев ярко откроява уникалния талант на Чехов да покаже мъртвото движение на еснафското всекидневие и трагичната невъзможност достойни личности да реализират своя потенциал.
Глобалната метафора, която пронизва драматургичното творчество на Чехов е неподражаемото изобразяване на скуката – тази трагична болест на века. Разбира се това е проблем и на световната класическа литература от този период, но при Чехов имаме неповторимо съчетание на духовните стремления и пориви на чистите и невинни души с оскверняващата власт на нищоправенето, дребнотемието, безсмислеността на официалния обществен живот в тогавашна Русия. Крушат се едни традиционни ценности и идеали, на тяхно място не идва нищо ново, а зейва бездната на нихилизма и отчаянието.
Четвъртата част на книгата е посветена на великия роман на Михаил Булгаков „Майстора и Маргарита“. Пространен и задълбочен е анализът на Чавдар Добрев върху многопластовата архитектоника на творбата. Тук отново виждаме богати паралели с други автори и произведения, герои и характери, социални и психологически типажи. Авторът проследява не само иманентната приемственост на художествените послания от Гогол през Достоевски и Чехов до Булгаков.
Интересни са и паралелите с творчеството на Йордан Радичков, когато критикът прави сравнение между великолепното претворяване посланията на българската народна селска култура и художествените фантазии на Булгаков. Въобще критикът се интересува много от движението на художествените идеи и тяхното превъплъщение в образите на героите по линията – Толстой – Достоевски – Тургенев – Салтиков Шчедрин – Чехов – Булгаков. При Булгаков откриваме неподражаема комбинация между високия идеализъм и брутално принизяващия го скепсис, между мечтанието и съзерцанието на серафическите небесни селения и грубата, напомняща адовите бездни с техните инфернални миазми, земна действителност.
Но истинското ядро на лебедовата песен на критика е последната част на книгата „Достоевски в зенита на новата епоха“. Веднага след драматичните социални промени в България, през 1991 година съдбата изпраща нашият автор в Москва като директор на Българския културно-информационен център.
Както е добре известно, по това време и руското общество кипи и ври от драматични и противоборстващи социални пулсации – яловите опити на тогавашния генсек на КПСС Михаил Горбачов за някакви псевдореформи, прикрити под благовидната формулировка за гласност и перестройка се провалят с гръм и трясък. Част от старата номенклатура опитва да направи завой във вътрешната политика на страната и да спре разпада на Съветския съюз, но колкото ялови са напъните на Горбачов и неговото обкръжение, толкова и непохватни са действията на опонентите им.
Размириците, които биват бързо потушени с кръв, са определени като опит за преврат, пуч. Точно в това разделно време Чавдар Добрев се оказва в епицентъра на политическата буря. И тогава му идва продуктивната идея да сътвори поредица от писма до въображаем приятел, в които да разсъждава върху поразителното сходство, откриващо се в пророческите предупреждения и видения на Достоевски в големите му романи „Престъпление и наказание“, „Братя Карамазови“ и особено „Бесове“. Великият писател сякаш провижда задаващите се след повече от половин век социални потресения в Русия и ги пресъздава по неподражаем начин чрез своите герои.
Достоевски е може би най-сложният за тълкувание руски писател след Гогол. Неслучайно духовната вселена на неговото творчество магнетично е привличала някои от най-големите руски религиозни философи – Николай Бердяев, Лев Шестов, Василий Розанов, Дмитрий Мережковски и др. Те са му посвещавали студии, а и цели монографични изследвания.
В своите критически разсъждения Чавдар Добрев се опира на прозренията на тези философи и постоянно ги цитира. Но тук е важно да отбележим още едно обстоятелство – периодът от три десетилетия, в които авторът пише своите писма до приятел, разгръща и друга черта от многостранния талант и дейност на нашия автор. Става дума за неизтощимата му социална енергия и гражданска ангажираност, изявена не само в многобройните му публицистични статии, интервюта и споменатите писма до приятел, но и в пряко участие в политическите борби.
Чавдар Добрев е член на Висшия съвет на БСП, народен представител от левицата, и то в най-драматичното време в края на 90-те години на миналия век. Впечатляващи са последователността, неотклонността и принципността, с които Добрев защитава своите леви идеи, размишлява, спори с опонентите (а понякога и със своите съмишленици), страда за постоянното задълбочаване на политическото разделение в българското общество и отчаяно се опитва да намери отговори на своите съмнения и терзания.
Ето защо никак не е изненадващо, че в продължение на цели три десетилетия нашият автор чете и препрочита великите романи на Достоевски, разсъждава за възходите и крушенията на лявата идея, опитва се да стигне до корените и фундаменталните причини, довели до трагичното развитие на историческите процеси. И намира тъкмо във вдъхновените художествени послания на Достоевски благодатна почва за своите критически анализи.
Би могло да кажем, че книгата „Елипса във въздуха“ е своеобразно тридесетгодишно духовно пътешествие не само в необятната художествена вселена на великия писател, но и духовна автобиография на самият Чавдар Добрев. Още в първото си писмо, назовано „Достоевски и света, в който живеем“ критикът започва да разсъждава за ролята на насилието в историята.
Сполучлив е паралелът между нравствените терзания на героя на Емилиян Станев – Иван Кондарев и героя на Достоевски – Иван Карамазов. Но още по-интересни са наблюденията на Чавдар Добрев и паралела, който той прави със социалистическите движения днес. Той реторично се обръща към своя въображаем приятел с въпроса: Защо „социалистите и левите хора въобще, не успяхме да им дадем свестен отговор, макар и да направихме опити да избършем сълзи от лицата на бедните и прокажените. Но на каква цена? С какъв брой на жертвите? С какви преобръщания на стойности?
Едва днес разбираме, че пълното отвоюване на доброто било химера (поне сега засега!), че за да бъде „по-справедлив“ съвременният свят било нужно да се съгласим, макар и с неохота, едни да понесат по-големите трудности и неправди, докато тези, които умеят да „печелят“, да поемат патронажа на бедните и прокажените, да отдават част от „своето“ на унижените и оскърбените. Тази истина, която проумяваме в този исторически момент, ми се ще да я оспорим, да нарушим спокойствието на хората, които са си уредили земното си благополучие, да се надсмеем над осветения от закони и вероизповедания ред.“
Не само Чавдар Добрев, но и редица български ярки мислители, публицисти, философи и социалпсихолози през последните години разсъждаваха тревожно и задълбочено върху проблемите на социалните движения в България, а и в света. Достатъчно е тук да споменем само такива имена като проф. Петър-Емил Митев, Бенжамен Варон, Стефан Продев, проф. Александър Лилов, проф. Чавдар Кюранов, вчлен-кор. Васил Проданов и др., които изтъкваха едни или други акценти в сложния и наситен с взривни противоречия период след разпада на така наречената социалистическа система.
Чавдар Добрев фокусира своето критико-философско зрение предимно върху „Бесове“, „Братя Карамазови“ и „Престъпление и наказание“ превъплъщенията на чиито герои говорят за необятната дълбочина на прозренията и почти провидческите видения на великия руски писател.
Второто и третото писмо са посветени на философските и етическите проблеми, поставени в знаменития роман на Достоевски „Братя Карамазови“. По-подробно критикът се спира на легендата за великия инквизитор и разсъжденията на писателя за тайната, чудото и авторитетът и фундаменталните проблеми за свободата на съвестта, за драматичния избор на свободната воля, но и за хилядолетния стремеж на силните на деня да овладеят ума и съвестта на масите.
В образа на великия инквизитор, така релефно изваян от Достоевски, критикът вижда главния сблъсък на две философии – кое трябва да избере човекът? Земният или небесният хляб? Трябва ли човек да приеме изкушенията на материалното или да избере пътя на духовното просветление? Както знаем това е и основното изпитание пред Христос, след като е отведен от духа в пустинята и се отдава на пост четиридесет дни и четиридесет нощи. И когато изкушаващият дух, който е Сатаната, му казва: „Ако си син Божи, кажи на тия камъни да станат хлябове“, Исус му отговаря: „Писано е, не само с хляб ще живее човек“.
В третото свое писмо Чавдар Добрев пространно разсъждава за вината и изкуплението на Иван Карамазов. Той проследява разтърсващите катаклизми на съвестта у героя, непрекъснато раздвояван и разкъсван от съмнения. Възможно ли е да се надмогне всемирната власт на компромисите като цел на индивидуалното и национално оцеляване?
Според критикът в образа на Иван Карамазов „е събрана цялата безпокойна и страдаща душа на Достоевски, цялото му нежно и влюбено сърце (ставам май сантиментален!), цялото му разпъване върху кръста на съвестта. И ако Иван понякога предлага и решението, то най-основното е, че прави това, защото светът е изкривен, не се развива според предначертанията на небето.“
Чавдар Добрев акцентира върху убеждението на Иван Карамазов, че ако няма Бог, той трябва да се измисли. Това неразрешимо противоречие води героя почти до полудяване и до непоколебимото убеждение, че у всеки човек, за съжаление, се таи звярът. От тук идва и заключението, че мнозина от съвременните дейци на левицата много напомнят йезуитите през погледа на Достоевски. Те превръщат социализма в система, която изневерява на първоначалната благородна и безкористна цел. И стигат до убеждението, че общественият организъм може да бъде наречен човешки мравуняк, където масите се подчиняват на една висша воля.
Възлови в своеобразната епистоларна поредица са четвъртото, петото и шестото писмо, посветени на пророческия роман на Достоевски „Бесове“. Тук отново критикът разсъждава върху неразрешимата антиномия между небето и земята, небесния и земния хляб. Философията на героите на Достоевски – Ставрогин и Кирилов води до идеята, че няма Бог. А щом няма Бог, самоубийството е не само разрешено, но и препоръчително за онази личност, която възприема себе си като въплъщение на свръх-Аза. Свободната воля се абсолютизира и обезсмисля всякакви морални принципи и предпоставки.
Разбира се, би могло да поспорим с Чавдар Добрев по някои аспекти на неговата трактовка за бесовете, които овладяват и впоследствие разрушават обществото. Основната идея на Достоевски е, че когато личността бъде обладана от тотално неверие и превзета от духовете на отрицанието и невярата, тогава изпълзяват бесовете. Те са способни да обладаят не само човека, но и цели общества. И за това Христос на добре познатата сцена, описана в Евангелието на Матей, изгонва бесовете и ги въплътява в телата на стадо свини, които се юрват в морето и се издавят.
Достоевски не настоява, че само и главно в задаващото се тогава движение на социалистите се появяват бесовете. Те латентно дремят и в други социални слоеве и класи. Между другото това доказват всички по-големи революции в Европа – и тази на Оливър Кромуел, и великата френска революция с ужасяващите й кланета и гилотината, и по-късно руските революции от 1905 и 1917 година. Чавдар Добрев проницателно се позовава на мисълта на Михаил Бахтин, че Достоевски мисли не с мисли, а с гледни точки, с гласове. Тъкмо в това се състои и прочутото полифонично звучене на романите му.
Всъщност чрез героите на Достоевски от романите „Унижените и оскърбените“, „Братя Карамазови“, „Бесове“, „Престъпление и наказание“, Чавдар Добрев подлага на преоценка и на самоанализа своите собствени идеи, свързани с историческите пертурбации и главно с генезиса и развитието на левите идеи.
Ето защо виждаме, че има и развитие в самите идеи на Чавдар Добрев, доколкото за споменатите три бурни десетилетия от началото на така наречената социална промяна, самият той претърпява развитие на жизнените си концепции. Самият той е разкъсван от съмнения и вяра, от възторг и униние, размишлявайки за героите на Достоевски и екстраполирайки техните видения и убеждения върху съвременното бурно и противоречиво време.
Ето един характерен цитат, който синтезира гледната точка на Чавдар Добрев към романа „Бесове“: „Социализмът, който Достоевски би приел, е стремеж и дело за етическо усъвършенстване на човека, свързано с „признаване“ на личността и нейната свобода. Радикалното и социално обновяване на човечеството (Достоевски очаква сбъдването на това радикално и социално обновяване на човечеството – б.м., Ч.Д.), включва в себе си милосърдието, прошката, търпението, „основани върху състраданието“. Явно е, че такова „Богоискателство“ държи на еволюционния път към социализма, протестира срещу съвременните неправди, срещу компрометираното буржоазно обновяване на човека и човечеството.
Този подход към социализма и социалистическата/комунистическата идея обяснява защо Достоевски в романа „Бесове“ толкова категорично въстава против практиките на политическия терор, наложил железен ред и система на строга съподчиненост сред последователите на Пьотър Верховенски и Николай Ставрогин. Защо толкова се разграничава от техните способи за освобождение на поробения човек, от техните представи за ролята на вождовете на движението и на човешкия мравуняк, за целта, която оправдава всяко средство.
Критикът нееднократно се позовава на може би най-проницателния анализ на творчеството на Достоевски, дело на големия руски философ Николай Бердяев, според когото съдбата на индивидуалния човек по време на остри социални колизии се оглежда в съдбата на обществото, както и обратно. Общата обществена драма се фокусира в съдбата на отделния човек.
И отново всичко опира до въпроса: Всичко ли е позволено? Затова според Бердяев, онова, което привлича отделния човек към престъпление, към нарушаване на моралните норми, привлича и цялото общество към размирици, метежи, революции. И както човекът, прекрачил границата на позволеното в своето своеволие – подчертава философът: „изгубва свободата си, така и народът, прекрачил границите на позволеното в своето своеволие, изгубва свободата си. Свободата преминава в насилие и робство. Безбожната свобода се самоунищожава.
Този фатален процес на загуба на свободата в революцията и израждането й в нечувано робство бе предсказано пророчески от Достоевски и той ги разкри гениално във всичките му завои. Той не обича „революцията“, защото тя води до робството на човека, до отрицание на свободата на духа. Това е основният му мотив. От любов към свободата, той въстана идейно против „революцията“, разобличи нейните първооснови, които водят поначало към робство. По същия начин „революцията“ довежда и до отрицание на равенството и братството между хората, до нечувани неравенства.“
Лебедовата песен на Чавдар Добрев „Елипса във въздуха“ е книга, наситена с многопосочни и знаменателни духовни послания. Тя излиза във време, когато геополитическите вихрушки отново карат отделните личности, а и цели общества да бъдат обладани от бесовете на разрушението, отрицанието и безверието. Ето защо са толкова актуални размишленията на критика-философ в последната му книга.
Защото тази творба е пронизана от разбирането за великата хуманистична роля на класическата руска литература в лицето на Гогол, Лев Толстой, Чехов, Булгаков и Достоевски.
Посланията на тази литература са предназначени да събудят небесното у всеки човек, да противостоят на социалните и индивидуалните бесове и да връщат човека към първозданното му състояние – Свободата, но свободата носена на крилете на вярата, на безкористното и благородно служение на високоморални каузи.