Как млад и силен мъж, който в живота си не е бил на легло, умира за ден и половина от ковид в болница, която прилича на коптор? Драмата, която ще ви разкажем, е реална, трагедията е истинска и мизерната клиника в Дупница все още работи.
Публикуваме разказа без редакторска намеса:
През 2022 г. и първите дни на 2023-та година бяхме принудени да се приберем до България с цел да се направят контроли на съпруга ми Станислав, тъй като ни отказваха достъп до частна болница в Италия без диагноза. Диагноза ние нямахме, тъй като италианският професор, който го прегледа, написа становище под ехографията, че „всичко е в границите на нормата“. Но съпругът ми имаше висока температура и го тресеше.
Поради това се върнахме в Дупница, където знаех, че майка му работеше като медицинска сестра, и макар да не я познавах лично, твърдеше, че болницата е прекрасна и с перфектно оборудване. Пристигнахме на 01.01.2023 г. и съпругът ми беше настанен на първи етаж в болницата, като мен не ме допуснаха с него, въпреки че тестът му за ковид от Италия беше негативен. Аз лично поисках да му се направят всички контроли за вирусно заболяване или токсикологичен проблем, тъй като той твърдеше, че се чувства като „натровен“.
На следващия ден по обяд най-после го видях и бях тотално шокирана. Стаята (номер 3) беше в опасно състояние. Банята беше ръждясала, легото старо, телевизорът стар, столът, на който съпругът ми седеше прегънат, също беше стар. Оплака ми се, че се чувства „още по-зле“.
В потрес поисках от медицинската сестра Никова да бъде преместен веднага в модерна болница, но ми бе категорично отказано под предлог, че не бил „много зле“, „имал ковид в дробовете“ и било опасно. Тестът за ковид в болницата на съпруга ми също е отрицателен. Увериха ме, че му преливат „всички възможни антибиотици“ и не бил свикан лекарски съвет, за да бъде уточнено лечението му.
Дефакто ми казаха, че ако го преместя, рискувам живота му. Отказаха да ни покажат снимката на гръден кош, правена в болницата предният ден. Изпратиха ме да си ходя като обещаха, че по-късно ще го преместят в „по-модерна стая“ и че лечението е перфектно. Възразих, че при ковид се прелива remdesivir, но ми бе обещано, че и това имат! Към 23 ч. се обадих в болницата и ми казаха, че всичко е ок и съпругът ми бил добре и стабилен.
В 7 часа сутринта бях събудена внезапно от силни удари по вратата на стаята, в която спях и ми съобщиха, че съпругът ми е починал. Отбелязвам, че съпругът ми бе млад мъж на 45 години, висок и строен. Не употребяваше алкохол и не пушеше, беше спортист и никога не беше хоспитализиран преди това в болница, т.е., напълно здрав мъж.
Отивайки в болницата в състояние на шок, видях четири медицински сестри в следпенсионна възраст (за които се оказа, че работят на черно там) и един лекар. Нямаше никой друг. Оказаха да ми дадат документи на съпруга ми и по лечението ми отказаха аутопсия! Независимо, че аз съм законна съпруга на Станислав и трябва да решавам само аз, беше извикана веднага кола, за да го погребат.
Връщайки се в Италия наех адвокати, чрез които се добрах до документите по лечението на съпруга ми. Той беше приет на 1.01 и почина 3.01 сутринта, като е припаднал в 4 часа, но никой не ме е уведомил! Отделно в болницата е нямало нито един лекар пулмолог, което е задължително по закона за здравето. Виждайки, че проблемът на съпруга ми е бил белодробен (бронхопневмония) снимката на дробовете, направена в болницата е трудно разбираема, тъй като е сниман целият таз и радиологът твърди, че докато е снимал: „Не е видял пациента“.
Болницата „Св. Иван Рилски“ се води частна, което означава, че пациентите си заплащат и би трябвало да бъдат осигурен от страна на лечение, специалисти и техника, но в тази болница не само липсва оборудване според законите за модерната медицина, но и всички документи по настаняването на съпруга ми, включително и неговото информирано съгласие, че иска да бъде лекуван там и е запознат с лечението, са подписани от друг (независимо, че съпругът ми постъпи в болницата в пълно съзнание и контактен).
Нито той, нито аз знаехме какво точно му се прелива като през цялото време бяхме уверявани от сестра Никова (която е декларирала в официален документ по-късно, че има само средно образование, но не и медицинско), че се прави „всичко необходимо“ и съпругът ми се оправя и е по-добре.
Болницата е купена от Лефтеров (бивш лекар и бивш областен съветник за 2 години) от общината в Дупница за само 300 000 лева чрез общински заем. Самият управител (Лефтеров) е можел да изиска аутопсия по член 96 от закона за здравето, виждайки че се касае за смъртта на млад човек, постъпил в съзнание и контактен и починал за ден и половина.
В акта за смърт е написано микротробоемболия, виждайки, че няма диагноза, не може да бъде определена и точната причина. Делото, заведено срещу тази „болница“ (както се уверих по-късно поредното дело) показва неточности при лечението, липса на специалисти. Отвътре болничните стаи приличат по-скоро на военен лагер, но не и на болница от 21-ви век! Най-странното е, че на тази болница е дадена възможност да лекува ковид пациенти.
Прочетох множество писма на възмутени граждани от условията в тази болница, включително ръждясали чаши и вилици и липса на пердета и щори (прозорците са лепени със скоч и чаршафи през лятото!). Това са места, които носят печата на срама, ако изобщо хората, които ги ръководят, имат онова виновно чувство, което се нарича „съвест“. Подобни „места“ не би трябвало изобщо да съществуват в една европейска държава и би трябвало моментално да бъдат затворени като социално опасни и вредни!
