На 4 юни излиза в издателство „Колибри” от печат „Дуински елегии“ – един от най-вдъхновяващите монолози в световната литература, дело на Райнер Мария Рилке.
Блестящата поетическа версия дължим на Кирил Кадийски, големия наш майстор на поетическия превод, сам известен и оценен като поет не само в България, но и в чужбина. Художник на корицата е Иво Рафаилов.
През зимата на 1912 г. Рилке започва да пише поетическия цикъл „Дуински елегии“ (152 стр., 24 лв.) в замъка „Дуино“, който се намира в близост до италианския град Триест и се извисява над светлите води на Адриатика. В градината на замъка той усеща неудържима енергия: Първа елегия го осенява като просветление и с нея той поставя началото на едно лирично свидетелство за крехкостта на човешкото съществуване. Именно в замъка „Дуино“ Рилке създава първите две елегии и части от следващите, както и началото на Десета елегия, която е замислена като венец на цикъла:
Някой ден, осенен от жестоко прозрение,
ще запея – възхвала тържествена за благосклонните ангели.
Поетът завършва елегиите цели десет години по-късно – през мразовития февруари на 1922-ра, който прекарва в писателска треска в кулообразната постройка замъка „Мюзо“ – мрачно имение от XIII век в швейцарския кантон Валис. Подпомаган от меценати, които поемат грижата за всичко насъщно – за светлината на свещите, писалището, зеленчуците в чинията, които икономка сервира веднъж дневно – Рилке работи като обсебен, за да завърши творбата на живота си, която за него е повече от поредната стихосбирка. Елегиите са неговото завещание, те са поезия, „насочена към сърцето“.
След шестгодишното прекъсване между 1915-а и 1921-ва, когато светът е потънал в развалини, от Рилке се излива удивителен поток скръбни писма, в които поетът задава най-големите въпроси на живота. От кой мрак произхождаме? В кой мрак потъваме след краткия си престой на бял свят? Какво ни свързва с безкрайната вселенска шир? И за какво точно сме на тая земя? Каква задача ни е дадена?
„Дуински елегии“ са публикувани от лайпцигското издателство „Инзел Ферлаг“ през 1923 година. Настоящото българско издание съдържа десетте елегии, както и шестнайсет други стихотворения на Рилке. В приложение са добавени откъси от „Писма до един млад поет“, „Писма до една млада жена“ и „Райнер Мария Рилке до Марина Цветаева“ в превод на Мария Енчева, от „Флорентински дневник“ и „За поета“ в превод на Бисерка Рачева. За илюстрации в изданието са използвани скулптури на Огюст Роден.
Райнер Мария Рилке (1875-1926) е всепризнат като един от най-забележителните поети от края на XIX и началото на XX век, изключителен майстор на формата.
Поезията на Рилке – от неговата първа книга „Живот и песни“ до последните му предсмъртни стихове – е проникната от копнеж по съкровена човешка близост, чиято непостижимост води до все по-дълбока самота и самовглъбяване. В духа на немския неоромантизъм Рилке създава „чисто изкуство“, адресирано към човека като единствена значима реалност. В чест на поета е учредена престижната награда за лирика „Райнер Мария Рилке“.
