Лъчезар Попов: Духът на 10-те Божи заповеди витае в гражданското и наказателното право

Според анализаторите една от „пробойните” в нашето успешно присъединяване към европейските норми и принципи се крие в съдебната система, към нея са и критиките. Но често пъти всичко се стоварва върху съдиите, без да се отчита достатъчно и приносът на адвокатите за решаване или проточване на делата. Това е отправната ни точка за разговор с адвокат Лъчезар Попов, президент на Института за принципите на правото и на „Адвокати Европа”, член на Глобалния съвет на „Международни адвокати” и на Централния съвет на Съюза на юристите в България.

– Какво означава да бъдеш адвокат в наше време?

– Често съм разсъждавал върху този въпрос, особено през последните 5-6 години. Най-общо казано, виждам два образа на адвоката: единият е предан на професията, стреми се към усъвършенстване в заливащия го океан от променящи се закони и противоречиви съдебни решения и практики; вторият – обезсърчен от възможностите за изява, става посредник между отделни групи, свързани с пари, от една страна, и с администрацията и съда, от друга страна. Тези хора гледат да „закърпят” живота си, без да се стремят към кой знае какъв професионализъм, те искат само да натрупат някакво състояние…

– А каква е според вас истинската мисия на адвоката?

– Думата „адвокат” не е българска, българите неправилно я интерпретират само с едно от нейните значения, тя означава и обществен представител, и обществен застъпник. Смятам, че адвокатът е обществен делегат толкова, колкото общинският съветник и народният представител, защото на него му се поверяват различни дела от граждани и организации и той като техен представител защитава техните интереси. В пряката си функция, защитавайки чужди лични или обществени интереси, адвокатът се явява и като обществен посредник.

– Това включва ли и стремеж да се постигне в някаква степен хармония между личните и обществените интереси?

– Точно така! Правото на гражданина и човешките права – това са благородни функции, които студентите юристи изучават в университета. Но когато навлязат в практиката, разбират, че хората, чиито права най-много са нарушени, са тези с най-малки финансови възможности, именно те най-много страдат от липса на правна помощ. Защото не са атрактивна цел за адвокатите, които искат да имат парична възвращаемост на своя труд.

– И какъв е изходът за бедните, които не могат да платят услугата?

– Правната помощ за тях е уредена в специален закон. Но тя е далече под нивото и квалификацията на платената правна услуга. Затова моят призив към стотината по-известни адвокати в София е да отворят кабинетите си и лично да оказват такава правна помощ. Тя няма да им донесе равностойно заплащане на труда, но ще покаже, че те наистина са обществени представители и делегати, ще им даде основание да се чувстват комфортно не само в средата на известни или властимащи клиенти, но и в средата на най-малките хора, които имат нужда от тях.

– Тези ваши наблюдения ли ви наведоха на идеята за създаване на Института за принципите на правото?

– Идеята дойде, след като дълго разсъждавахме кое би накарало българските юристи, а и хора от професии, близки до техните, да се обединят за постигане целите и принципите на правото, на върховенството на закона, на ценностите на правото и правосъдието. Беше през 1995 година, когато България, най-общо казано, се насочи към ценности, очертани в западноевропейските и цивилизованите държави, към които спадат и основните човешки права, антидискриминацията и правото на достойно съществуване.

– Този път не води ли до християнската философия?

– Да, така стигнахме до християнските ценности и източници. В България след 1989 всички държавници се наредиха на предните редове в църквите и прокламираха, че България е християнска държава, че народът е християнска нация. Вглеждайки се в основните ценности на народа ни, смятам, че християнските ценности – като изконни за България в нейната повече от 13-вековна история, са зародили положителни чувства както за патриотичното, така и за отношението на отделния човек към неговия съсед, който в Библията е определен като негов ближен. И разбирайки изконните заповеди, които Старият и Новият завет на Библията потвърждават, ние се опитваме да вникнем в това как и защо тези заповеди са станали родоначалник на древното римско право през IV век от император Константин.

– Те са залегнали и в нашите правни закони?

– Безспорно е, че основните права, които са развити в нашата конституция и в Гражданското, и в Наказателното право, най-общо казано, отразяват принципите на основните Десет заповеди на водача на еврейския народ по онова време, Мойсей, записани в Стария завет, а след това преформулирани от Христос в Новия завет.

– А могат ли да вървят ръка за ръка право и вяра?

– Право и вяра могат да вървят ръка за ръка, стига вярата да е правилно осъзната и канализирана, тогава дава много добри резултати. Научните изследвания потвърждават, че вярващите хора са по-продуктивни – дават повече от себе си и постигат по-добри резултати. Благодарение на Института за принципи на правото намерихме и литература, за да можем да убеждаваме студентите, че правото е нещо по-различно от това, което те виждат в сегашната действителност, и че правото има по-дълбоки корени, но важен е начинът, по който правото се упражнява.

– Смятате ли, че българинът прави крачка към вярата с отворена душа, с отворени сетива, за да погледне към Бог и към себе си?

– Имаше едно отприщване у българина към вярата и то беше най-силно изразено през периода 1991-1992 г. За съжаление през 1992 г., когато стана разколът в православната църква, видяхме политици да се намесват във верските общности, видяхме как се отнемат сгради, охулва се висше духовенство, което е най-малкото противоконституционно, защото църквата е отделена от държавата. Тогава ясно пролича, че политиците нямат понятие какво е вярата и какво е църквата като институция. А църквата като институция е нещо повече от една сграда или един патриарх…

– Какво мислите вие относно създаването на още един синод на Българската православна църква?

– Ами в Гърция съществуват шест синода! Ценностите, които Институтът за принципи на правото издига, са съобразени с практиката на Европейския съд за човешки права. Европейският съд по човешки права в Страсбург, както и Европейският съд на ЕС малко или повече коват европейското право, като правоприлагат по представени им спорни ситуации и излизат с решения по тях. България се присъедини към европейските институции, политиците ни трябваше да възприемат и съответните принципи и норми, които да отговарят на европейските норми. Обаче изглежда, че ни се искаше само да се числим към тези западни общества, без да възприемаме поведения, съгласно техните основни норми и институции. И аз смятам, че тук е основният момент, който пречи на българина, българинът има проблем с това!

– Излиза, че принципът на плурализма за нас, българите, е чужд?

– Да, една от ценностите, за които говорех, са индивидуалните човешки права, например правото на свобода на словото. Това са част от изискванията на Копенхагенските критерии за присъединяване на България към Европа: стабилност на институциите, свободни избори, силно гражданското общество – в смисъл то да има реален глас, като се обособява в различни неправителствени организации, една от които сме ние. Преди 1989 г. в България нямаше свободно гражданско обединение. Така че индивидуалното човешко право – да изразяваш своето мнение и съответно да се съюзяваш или асоциираш в група от хора, които да имат по-особено мнение в обществото – това е стандартна ценност, която в Европа съществува още от времето на Реформацията. В България такава Реформация не се е случила.

– Но вече правим някакви стъпки в тази посока, нали така? И то успешни!

– За последните десет-двайсет години до известна степен се извърши такава реформация (за съжаление болезнена!) не само в обществото, но и в църквата, в управлението, във всичко… И на българите им се събра прекалено много, защото я няма вещата ръка, която да управлява… За малка държава като нашата винаги е било тежко да се оправя в този голям свят. Някога сме си търсили цар из Европа, сега си намерихме новия „цар” в лицето на ЕС и ЕК и трябва изпълняваме директивите им, а тези директиви са: плурализъм, свободна пазарна икономика, редуциране на монополи и по-малко лицензи. Всеки трябва да може да натрупа капитал и този капитал да може да ражда принадена стойност. Но в момента само около 5-10% от българите имат такъв капитал, останалите са в някаква форма на земеделско-градски пролетариат.

– И оценявайки всички тези обстоятелства, създадохте „Адвокати Европа”, това ли беше подтикът? Какви цели си поставяте?

– Онова, което институтът започна през 1995-а, „Адвокати Европа” реши да го утвърди на територията на Балканите и на целия континент, като обедини основно юристи и студенти по право, както и общественици. В Западна Европа има специалисти, които са защитници, без да са юристи. Те се занимават със защита на дадена идея. „Адвокати Европа” обединява юристи, но и не-юристи, които защитават всички тези принципи, с които започна институтът. Тръгнахме от индивида, от неговите индивидуални човешки права, но се занимаваме и с колективните човешки права и всичко, което се отнася до гражданското общество: от принципите на правото – до контрола, който такива граждански организации могат да имат върху дейността на съответните държавни, местни и общински органи; стигнахме до защита на права, независимо от раса, пол, възраст, вероизповедания – тоест става дума за принципи, които трябва да се защитават за всеки човек на обществото, включително и за чужденците, пребиваващи в нашата страна.

– Вероятно това е една ниша, която ще се разширява?

– С развитието на България като стандарт страната ни все повече ще приема така наречените бежанци и емигранти, които ще искат да си осигурят право на пребиваване и съответно – нещо, което ние все още не изпълняваме, това е и правото на работа, правото на равноправен живот. Без да имат обезателно същия цвят на кожата като нас, същите познания по български език и литература, те имат неотменими човешки права, за които наистина все не сме още съвсем готови да им признаем. Понастоящем те имат право и на правосъдие, защита на семейните ценности, право на вероизповедание. Ние защитаваме основните семейни ценности, както и свещеността на човешкия живот. Тук влизат нови територии на правото: създаването на човешкия живот или пък отнемането му (чрез аборти), научноизследователските опити, свързани с това…

– А защо се занимавате точно с тези проблеми?

– Защото смятаме, че различни етнически малцинства ще се роят и у нас, както вече се случи в редица европейски страни, ще стават все повече и повече, тъй като нашите млади хора отиват в чужбина, съответно луфтът веднага се запълва със съответния брой млади хора, които идват на тяхно място от други страни. Затова нашата сфера на действие е още в междукултурното разбиране, езиковото обучение, сблъсъка на правни системи: националната, която не съвсем точно прилага европейските закони и правила, дори доста често не иска да приложи решения на Европейския съд, понеже нарушават комфорта на местните власти. Наскоро имах интересен случай – кметът на едно малко градче беше отказал обществена проява на обществено място; конституцията казва, че такава може да стане с писмено уведомление, но кметът директно се възпротиви. Стигна се до намесата на Районния съд, който отмени разпореждането му. В по-големите градове е по-лесно, обаче в по-малките все още има много да се желае, за да може този правов ред, колкото и нестандартно да звучи на местните власти, да бъде приложен.

– Как може да се постигне тази промяна в подходите, в мисленето?

– Мисля, че особена роля ще изиграе регионалното развитие, когато се засилят малките общини, защото не всички европейски ресурси отиват в големите общини – те отиват и в малките общини! Целта е България да бъде равномерно населена, да има поминък за хората в малките градчета. Да има не само центростремителни, но и центробежни сили извън големите градове. България е хубава китна градина с толкова необработваема земя, която все още може да се обработва, и най-малкото хората, които живеят в тези населени места, да са изпълнени с чувството за сигурност, с чувство на достойнство, и с чувството, че могат да осигурят своите доходи, без да ходят до чуждия пазар.

– Мислите ли, че обществото оценява усилията на юристите у нас?

– Мисля, че управниците в България в момента нямат с какво особено да се гордеят. Ние, юристите, не можем да се гордеем с естеството на действие на съдебната система, с действието на естеството на законите, със спазването на законите, с един установен обществен ред… Като наблюдавам студентите, разбирам, че те също са объркани, защото в правната система цари доста голям хаос, чувстваме го всички на собствения си гръб…

– Вие лично имате ли високо професионално самочувствие?

– Зададох този въпрос на известен наш политик по друг начин: Може ли човек да бъде щастлив, когато хората около него са нещастни? Отговорът му беше, че всеки си има своя малък кръг, където може да се чувства щастлив… Хубаво е да ходиш по улиците и да виждаш усмихнати хора. Веднъж в чужбина попитаха един от нашите предишни председатели на парламента – кога ще върнете усмивката на българските хора. Той не можа да отговори. Смятам, че човекът е щастлив, когато диша свободно и вижда, че и другите около него дишат свободно! Трудно е това да стане, когато около себе си виждаш прегърбени физиономии, които с напрежение гледат да не се спънат в неравните плочки и дупките по тротоара…

– Значи щастливи ще сме, когато гледаме нагоре, към Космоса, когато се усмихваме!

– Разбира се, трябва да гледаш напред, а не надолу. Това е част от системата, която и преди те караше да гледаш надолу, да се прегърбваш на гишетата на държавната администрация, да не гледаш човека отсреща в очите. Сега се прегърбваш по улиците и на доста други места. Съществуващата все още обществена „сколиоза“ трябва да бъде изкоренена! За това се опитваме да допринесем и ние от Института за принципите на правото и от „Адвокати Европа”.