Миналата година, на 3 юни, се сбъдна една моя мечта, за която бях чакал точно 20 години. Тогава, в навечерието на първите демократични избори в България, които се състояха на 10 и 17 юни 1990 г., с цялата си наивност и ентусиазъм от случващото се в страната писах писмо, което изпратих на адрес „Блууотър роуд“ № 29400 в Малибу, Калифорния.
Според приятеля ми Бернхард от Бон това бил домът на Боб Дилън. С това писмо, написано на най-добър английски от вече покойния ми баща и подписано от тогавашния лидер на СДС Желю Желев, канехме великия певец да пее на предстоящия голям предизборен митинг на „сините“, който събра близо милион души на „Орлов мост“ и по бул. „Цариградско шосе“ в София.
Естествено отговор така и не получихме, а самото писмо се върна неотворено на адреса ми в Бон. Пазя го така, както си е в неразпечатан плик, и до днес, но миналата година то придоби още по-голяма стойност за мен, защото Дилън все пак дойде и пя в София.
На 24 май (какво съвпадение, а?!) носителят на наградата „Пулицър“ за поезия, на „Оскар“ и на още много други отличия ще навърши 70 години. Повод за медии, музикални и литературни критици, изследователи и най-обикновени привърженици да празнуват, пишат, издават. Още от началото на годината се заредиха юбилеите на Дилън. През януари се навършиха
50 години от първото му излизане на сцена
в кафенетата на Грийнуич Вилидж в Ню Йорк. През март отбелязахме 49-ата годишнина от първия му албум и т.н., и т.н.
Всеки, който се интересува от живота, музиката и поезията на Боб Дилън, може да намери достатъчно информация в интернет и в книжен вариант. Затова в тези редове няма подробно да разказвам биографията му, а ще спомена само някои според мен важни моменти, оставили значителен отпечатък не само в неговото творчество, но и в това на цялата рок и поп индустрия.
Да започнем с това, че Боб Дилън е първият певец, разчупил оковите от 3-4 минути за една песен. Like A Rolling Stone от 1965 г. в оригиналната си версия е дълга шест минути и девет секунди, нещо нечувано и невиждано дотогава в света на развлекателната музика. И до днес това парче остава най-влиятелното в историята. Свидетелство за това са не само неизброимите кавър версии (Джими Хендрикс, Боб Марли, самите „Ролинг Стоунс“ и много други), но и фактът, че едноименното американско списание го слага на върха на класацията си за 500-те най-добри рок парчета на всички времена.
Робърт Алън Цимерман, както е истинското му име, е новатор и в друга една област. Той е първият, който разказва истории в рок вариант. Истории за обикновени и необикновени хора, за загадъчни случки, за убийства и убийци, несправедливо осъдени и пр., и пр. Дотогава рокендролът се е въртял в текстовете си само около три теми – любов, омраза и раздяла. И ако може да се обобщи с няколко думи – Елвис даде на рока плът и кръв, даде секс и желание, „Бийтълс“ му дадоха музиката, а Дилън му даде душата.
Бардът на протеста
Едно клише, което мнозина пишещи все още използват. Самият Боб Дилън никога не е искал да бъде отъждествяван с определени социални каузи, освен ако изрично не е застанал зад тях. Много от т.нар. му антивоенни песни, станали химни на движението против войната във Виетнам например, са писани далеч преди САЩ да изпратят войските си в Югоизточна Азия. Да, те са против войната, но не против една определена война, а принципно. Да, Дилън протестира срещу расовата дискриминация в родината си, участва дори в големия „Марш за граждански права“ през 1963 г. заедно с Джоан Бейз, но скоро след това, когато става модерно да си против онеправдаването на чернокожите, той слиза от вълната и включва китарата си към усилвател.
Акустичната китара и хармониката са символите на протестните изпълнители на американския фолк. И изведнъж техният най-ярък представител излиза на сцената с банда рошави като него младежи, а от високоговорителите се разнасят електрически звуци! „Юда“, се провиква някой от публиката, разочарован от предателството към идеята. „Лъжец“, отвръща Дилън и продължава нататък.
В средата на 60-те Дилън вече е супер звезда, гласът на поколението, икона. Самият той обаче все повече се отвращава от целия този шум около личността му, търси начин да избяга. Като дар от небето идва един инцидент с мотоциклет, при който той е ранен и лежи известно време в болница. След това се оттегля за повече от година от светлините на прожекторите, грижи се за семейството си и пише нови песни.
През есента на 1975 г. Дилън тръгва на турне из североизточните щати и Канада. The Rolling Thunder Tour е може би най-грандиозното шоу, излизало някога на сцена. И то не заради светлинни ефекти, пушеци и какви ли не други технически задявки, с които днешни т.нар. звезди като Мадона, Лейди Гага и др. се опитват да прикрият липсата на съдържание и талант. А заради атмосферата, която Дилън и близо две дузини музиканти и поети създават на сцената. Сред тях са Джоан Бейз, фронтменът на The Birds, Роджър МакГуин, Ти-Боун Бърнет, китаристът Мик Ронсън, Дейвид Менсфийлд, цигуларката Скарлет Ривера, поетът Алън Гинсбърг и други. Цялото турне обхваща 31 концерта, като последните два – в Медисън Скуер Гардън в Ню Йорк и в Хюстън, Тексас, са благотворителни, в полза на боксьора Рубин „Урагана“ Картър, за когото Дилън пише прочутата си песен Hurricane. Цялото турне е заснето на филмова лента, от която после Дилън и Сам Шепърд монтират близо 4-часовия и недооценен от критиката филм „Риналдо и Клара“.
Недооценен
е едно от определенията, които съпътстват Дилън през по-голямата част от кариерата му. Фенове и критици често остават изненадани от неговите резки завои и не могат (или не искат) да го последват. Така е още в ранните му години, когато изоставя фолка, така е, когато през 80-те се превръща в християнски проповедник, така е, когато участва във филми като Masked and Anonymus от 2003 г., или пък когато рекламира дамско бельо за „Виктория Сикритс“. Но и как да бъде иначе? Боб Дилън никога не е обичал да издава прекалено много за личния си живот. Надява маска след маска за пред публиката, за пред критиката. И едва ли има някой, който може да каже кой и какъв е всъщност Боб Дилън. На този въпрос няма еднозначен отговор, защото Дилън е идол, предател, мистик, евреин, поет с китара, християнин, мачо, фалшификатор, плейбой, музикант, танцьор, лъжец, разбойник и пророк. Концертите му (бил съм на повече от 30) не си приличат един с един, до вчера познати аранжименти на песни днес са изцяло нови, а гласът му… Да, гласът му, за който през 1961 един нюйоркски критик казва, че звучал, сякаш идвал иззад дувара на санаториум за туберкулозно болни, този глас всеки път е различен. Ту е дрезгав като настърган с ренде, ту е мек като мехлема на баба, ту звучи ядосан, а друг път ще е изпълнен със скука. Дилън не е машина за развлечения, не може да пее и да свири по сто пъти в година едно и също. И точно затова той е уникален, непредсказуем, изненадващ, с една дума – велик.
А миналата година в България малцина усетиха това състояние. Защото Дилън е състояние на духа. Или го харесваш, или го отхвърляш, средно положение няма. Останах учуден и много разочарован при вида на три четвърти пълната зала № 1 в НДК, при положение че Ивана примерно я кара да се пука по шевовете. Но всъщност защо ли съм очаквал нещо повече, щом от „София мюзик ентърпрайсис“ не си бяха направили труда да подгреят за концерта му по подобаващ начин? Успял си да докараш най-великия изпълнител на всички времена и разлепваш 20-ина плаката из столицата и още няколко из другите градове! По същото време горе-долу гостуваше и някакъв друг певец или група, не помня вече. То не бяха реклами по радиата, то не бяха викторини с възможност да спечелиш билет. А за Дилън? Три рекламни клипчета по едно радио. Да, у нас Боб Дилън остана пак недооценен. Но какво от това?! Нали моята 20-годишна мечта се сбъдна!
