В злобни анонимни писма през соца за нея пишело, че не става дори за учителка по пиано. Днес обаче Марта Деянова е не само горда с постиженията си, но и твърди, че сцената винаги е била най-големият й учител. В момента тя живее със семейството си в Лондон и устремена към новата година ни пожелава повече да се усмихваме.
С изкуството си пианистката Марта Деянова многократно ни е давала поводи да се гордеем, че сме българи. Навсякъде по света, където е концертирала и свирила до 6 пъти на бис Брамс или Шопен, тя е била българка. В богатия й репертоар са сонати за пиано на Бетовен, Чайковски, Хайдн, Прокофиев, Шуман, Лист, Моцарт. Те са издадени и продадени в хиляди копия от Япония до Америка.
През 1994 г. Марта Деянова напуска родината си, както тя самата споделя „по лични причини”, но нейното единствено „у дома” остава България. Идването на власт на правителството на Жан Виденов е чашата, която прелива.
Марта Деянова е родена в София на 14 ноември. Въпреки думите на баща й, че е осиновена, тя никога не повярвала в това. Свири от петгодишна, в началото без желание. Изучавала е пиано в Българската държавна консерватория и в Антверпен.
Днес живее в Лондон и работи в звукозаписната компания Nimbus Records. В живота й има пълнота и радост с двамата прекрасни синове Борис и Мартин, боксерката Рита и, разбира се, съпруга арх. Джералд Рейнолдс.
– На кого си кръстена, Марта?
– Наистина не знам на кого съм кръстена. Баща ми ми е казвал, че моята майка е германка и аз съм осиновена. Никога не съм вярвала в това. Обичам майка си, която ме е отгледала. Нямам нито сестри, нито братя. А също нямам дядо и баба. Никога не съм имала и са ми липсвали.
– Какви хора бяха родителите ти?
– Майка ми Страхила беше начална учителка. Баща ми Марко пък беше бохем, щедър, нежен, уязвим и красив мъж. Като млад е бил актьор в провинциален театър. Майка ми го съсипваше с реда и дисциплината си. Много се караха, много си викаха. Понякога у дома хвърчаха и чинии. Бяхме малко като в италианските семейства. Разбира се, аз много обичах и двамата. Всяка нощ тичах през глава да ги разтървавам, винаги боса и по пижама. Баща ми ме виждаше, опитваше се да ме прегърне, но вместо това се хващаше за главата и ридаеше. Майка ми го гладеше отгоре и хладнокръвно казваше „Ето, погледни детето на какво прилича. Ако не ти е жално да го видиш как трепери… Но явно не ти е. Защо ли да ти е жално?” Аз бягах обратно в леглото, запушвах си ушите, за да не им слушам повече глупостите. Когато станах на 14 години, те се разведоха и аз го понесох много тежко.
– Родена си дете гений. На колко години и как седна зад пианото?
– Никога не съм се усещала като дете гений. Майка ми ме сложи на пияното, когато бях на 5 години. В началото изобщо не ми харесваше. Беше ми скучно да свиря разни досадни упражнения. Гледах само да избягам.
– Веднъж беше казала, че не харесваш Шопен?
– Не особено, както и фактът, че се е оставил да бъде доминиран от френската писателка с пура в уста Жорж Санд. Нейно е било решението да живеят в Майорка, където климатът е много тежък през зимата, с непрекъсната влага, в къща без нормално отопление. И двамата са знаели, че той вече е болен от туберкулоза. Познавам добре климата на Майорка, имам апартамент там. Но, разбира се, Шопен е гений. Не знам дали знаете, но той е писал единствено и само за пиано. Има неща, на които едва съм се сдържала да не се разплача, когато съм ги изпълнявала на сцената.
– На концертите с тази твоя черна дълга рокля и почти рижа коса ми приличаш на добрата малка фея на пианото.
– (Смее се.) Аз не вярвам във феи…Всъщност висока съм 178 см и тежа 57 кг.
– Защо днес казваш, че класиката те „разстройва”? Защо не свириш вече? Защо продаде любимия си роял?
– Защо ме разстройва класиката ли? Може би защото прекалено много я обичах. И точно така, ирационално, един ден просто престанах да я обичам. Продадох рояла си, защото не виждах смисъл да свиря само за себе си, без да имам публиката, очите на хората, усмивките им, присъствието им. Те винаги и единствено са ме вдъхновявали.
– Марта, коя беше причината да напуснеш България и какво ти даде свободата – световна слава, достойно заплащане?
– Причината да напусна моята любима родна София беше много лична. Може би заради отношението на мои колеги и многото анонимни писма, в които пишеха, че от мен не става даже и учителка по пиано. А също и смехотворно ниските хонорари в България. С един концерт в Америка аз и децата ми можехме да живеем през годината. Все пак бях обиколила света и имах две малки момчета, които гледах сама. Моите синове Борис и Мартин… Напуснах окончателно България през 1994 г.. Не беше нито за пари, нито за слава. Имах и двете… Мисля, че защото дойде г-н Виденов на власт. Това ми дойде малко в повече.
– Вярно ли е, че твоята майка те е изтощавала от свирене, а по-късно като преподавател ти си изтощавала твоите ученици?
– Не, моята майка само ме е обичала. В живота си не съм преподала нито един урок по пиано. Освен мастер класовете в Белгия и Италия. Но там беше различно. Там разговаряхме за музика. И всички свирехме един след друг. Нямаше учител и ученици. Да не говорим, че музика не се учи, учи се само техниката. Всичко останало е инстинкт и подарък отгоре.
– Твоите двама синове оправдаха ли надеждите ти на майка?
– Моите синове Борис и Мартин са смисълът на моя живот. Каквито и глупости да направят, аз съм винаги една вярна и здрава скала зад тях. Надежди? Никога не съм мислила, че трябва да бъдат много амбициозни. Никога не съм ги натоварвала с мои желания или идеи. Те си имат своя живот още от 14-годишни. Той си е единствено и само техен. Винаги съм мислила, че трябва да ги оставим децата сами в техните решения.
– Изпълнявала си по 3-4 биса на концерт. Това е феноменално. Кое те зареждаше със сила и енергия?
– Да, случвало се е да изпълнявам по 3-4 биса след концерт с целия оркестър от 80 души. Чувствала съм се малко неловко. Все пак оркестрантите също имат нужда от една цигара в паузата. Спомням си за подобно нещо веднага след втория концерт на Брамс в Западна Германия навремето. А да не говорим за Латинска Америка, където публиката стои права, тупа с крака по мокета и към сцената идват вълни от прах. Там просто не те пускат да си отидеш. Връщала съм се да свиря по пет и по шест биса.
– Имаш издадена на английски книга „Тъмната страна на деня”. Мислила ли си да напишеш автобиография?
– Не. Писането на автобиография е на последното стъпало в литературата. Това ми беше казано в една редакция. Аз винаги съм мислила същото. Не, моята книга е една любовна история отначало докрай, с цялото летене и падане. В нея има и доста лични неща, които вървят между редовете. Главната героиня се казва Джина (това съм аз, но се крия зад нея), която води цялото действие от първо лице. Много ми беше трудно да я напиша. Два пъти я изтривах от началото до края и започвах отново. Много се „борих” с диалозите. Все пак това не е моят роден език. Учила съм го по улиците на Ню Йорк, никога не съм взела и един урок по граматика.
– Коя е твоята най-голяма и най-ценна награда в живота?
– Моята най-голяма награда ли? Хм… Може би усмивките, които виждам от сцената. И моите деца. Те са на първо място. Винаги и навсякъде.
– Твърдиш, че не си се разделяла с България. Наскоро пак си беше у дома. Всъщност България твоето у дома ли е?
– България е моето единствено „у дома”. Друго няма!
– Как ще прекараш празниците?
– Ще ги прекарам абсолютно сама. Защо? Не мога да отговоря на това. Всъщност с мен ще бъде моята любима боксерка Рита. Купих я като малко бебче от Испания. Бяха я кръстили Маргарита. Моите момчета решиха, че е много дълго и така тя стана просто Рита.
– Би ли ни споделила някоя своя рецепта, която обичаш да приготвяш за любимите хора, а и за Рита, защо не?
– (Смее се.) Най-бързата… Нарязан лук, чушки, гъбки, доматчета, парченца месце, чаша бира или вино, сол, много подправки – всичко това в една тенджерка под капак и на тих огън.
