Проф. Владко Мурдаров, д.ф.н., е роден на 16 април 1948 г. в София. Завършил е Гимназията с изучаване на немски език в София. През 1971 г. завършва Софийския университет, специалност българска филология и втора специалност немска филология.
През 1975 г. получава степента доктор по философия на Виенския университет. Владко Мурдаров е езиковед и преводач. Ръководител е на Секцията за съвременен български език в Института за български език към БАН. Той е един от авторите на новия официален правописен речник на българския език, който беше представен наскоро.
– Проф. Мурдаров, можете ли да направите обобщение как се е развил българският език в годините между издаването на предишния правописен речник през 2002 г. и новия правописен речник, който излезе сега?
– Последният академичен правописен речник беше издаден през 2002 г. Сега, десет години по-късно, излиза официалният правописен речник на българския език. За тези десет години настъпиха доста големи промени в областта на речника, появиха се много нови думи. Под нови думи трябва да разбираме преди всичко многото нови чужди думи, които навлязоха в българския език. При това не чуждици, т.е. такива, които имат българско съответствие, а думи, свързани с нови реалии. По този начин речникът наистина се обогати, като можем да кажем, че истинско българско словообразуване през тези години няма много. Или, ако говорим изобщо за словообразуване, днес това е например заемането на чуждата дума и превеждане на част от нея на български. Така на българска почва „уебсайт” се превърна в „уебстраница”. И по този начин вече думата стана по-ясна за по-широк кръг българи.
– Според вас усложнява ли се българският език, или се опростява в последните години?
– Не може да се каже, че се усложнява или се опростява. Равнището на езика като език си остава едно и също. Можем да кажем само, че в него се появиха някакви нови явления. Появи се например една група нови думи от рода на „е-правителство”, „е-подпис” – нещо, каквото преди нямаше. Поради тази причина вече се наложи в правописните правила, които предхождат самия словник на речника, специално да бъде формулирано ново правило. За да се посочи, че след „е” ще се пише малко тире и така ще се оформя думата.
– Притеснително ли е или е нещо нормално, че не създаваме нови български думи?
– Аз не се притеснявам от това, защото в края на краищата важното е, че речникът на българина, потенциалният речник се обогатява. Друг въпрос е, че речникът на отделния човек понякога е доста беден. Това все пак до голяма степен зависи и от темите, по които разговаря. Защото, ако останеш само на битово равнище, разбира се, че речникът ти ще бъде един. Ако започнеш обаче да говориш за професията си, тогава вече ще се появят и други думи. Но все пак може да кажем, че като цяло речникът на българина в никакъв случай не е обеднял много. Навремето, пък и днес, се говори, че езикът на вестниците бил много беден и той влияел на речта на отделния човек. Вярно е, че специално когато си говорим за медиите, трябва да кажем, че клишетата продължават да съществуват в тях и те са много. При това действат много заразяващо и затова се промъкнаха и в обикновената ни реч.
– Например?
– Помислете си, например за това „светлината в края на тунела”, която се вижда или не се вижда. Или за „високата летва” или „жълтия картон”. Това са клишета, които се появиха преди всичко в журналистическите материали, а след това автоматично бяха възприети от всички. Да не говорим, че в журналистическите материали например се появиха изрази от рода на „това е изпълнено НА 100 процента”, с тази неправилна употреба на предлога „на”. Или пък, че вместо да се каже, че нещо е „многократно” в повече, се казва редовно само „в пъти повече”. Клише, което отгоре на всичко е грешно и не би трябвало да се употребява.
– Има ли правила за ударенията в речника?
– Не точно правила, просто е отбелязано ударението на думите, включени в речника. По този начин помагаме на хората да се ориентират, че при „програма” например ударението пада на предпоследната сричка, а не на първата, както често се греши. Разбира се, тук направихме и някои промени. Например досега винаги сме казвали, че при „структура” ударението пада на предпоследната сричка. Поради масовата грешка обаче допуснахме да се употребява и форма с ударение на първата сричка. Т.е. вече казваме, че при изговора на „структура” се допускат дублети. Но все пак, като отворите речника, ще видите, че сме посочили, че първата форма трябва да се предпочита. И двете са правилни, но на едната трябва да се даде предимство.
– В такива думи, които много българи бъркат, като множественото число на „летище” или „училище”, посочени ли са ударенията?
– Да, разбира се. По принцип сме решили, че при съществителни от среден род няма да посочваме множественото число, защото, общо взето, като че ли при тях не се греши. Но в думи като „училище”, „летище”, „съдилище” сме включили формите на множествено число именно за да покажем, че „училища”, „летища”, „съдилища”, които много често се чуват с ударение на последната сричка, са неправилни форми.
– Как си обяснявате грешки като слятото изписване на „не знам”, „не мога”, това просто липса на грамотност ли е?
– За мен изписването слято на „не знам”, не мога” просто е незнание. В правилата в речника специално сме посочили кога частицата „не” се пише слято и кога се пише отделно от следващата дума. Нарочно сме отбелязали, че „не”, когато е употребявано пред глагол, се пише задължително отделно. Така че за тези форми, които се грешат толкова често преди всичко в есемесите, няма място в писмената реч.
– Може ли да се каже, че младите хора пишат повече като в интернет, или както си пишат в есемесите или имейлите?
– Аз не искам да правя разграничение между млади и стари. Защото има все пак степен на образованост, на знание и при едните, и при другите. Аз получавам есемеси от мои студенти, които са написани съвсем грамотно и правилно. Получавам и есемеси от възрастни хора, които грешат. В никакъв случай не можем да кажем, че грешките са повече при младите. Много често се казва „младите са неграмотни”. Аз съм против такава формулировка, защото не е вярна. Грамотността е нещо индивидуално, то не зависи от възрастта. И изобщо, като говорим за грамотност, в края на краищата всеки човек е грамотен, след като познава буквите от азбуката и може да чете. Въпросът е обаче до каква степен знае как трябва да се пише дадена дума.
– Последно „колега” или „колежка, реабилитира ли се „колежка”?
– Някой напоследък се хвана за тази дума, а това изобщо не е въпрос на правопис. Не става въпрос думата да се реабилитира, „колежка” винаги си е съществувала, тя продължава да се употребява в нашия език. Защо да няма „колежка”? Моите колеги във философския факултет на СУ, а и някои филолози казват, че тъй като колега е дума от латински, не било редно от нея да се образува производното съществително „колежка”. Аз не съм съгласен. Смятам, че „колежка” има право на живот и винаги съм твърдял това. Вярно, че по едно време думата беше компрометирана. Защото казвахме например „Осми март е празник на колежката”, като в нея се привнасяше някакво допълнително значение. Но в края на краищата, разбира се, че продавачката казва за другата продавачка, че й е колежка. Тя няма да каже: „Ще извикам моята колега”.
– Какви са вашите наблюдения за речта на политиците?
– Поначало аз се мъча да правя много ясно разграничение между езика на политиците и на журналистите. Защото твърдя, че до голяма степен вина за опошляването на българския език носят политиците. Журналистите отразяват тяхната реч и заради това и грешките, които политиците правят, преминават и в журналистическите материали. В края на краищата много клишета се родиха, след като вече започнахме да слушаме по какъв начин говорят политиците. Обикновено 90 процента от изказванията на депутатите са само клише. Излиза на трибуната един депутат и започва да сипе клише до клише. Освен това най-често неговото изказване е предварително написано. Макар че като слушател трябва да остана с впечатлението, че ми се говори, но обикновено в изказванията на депутатите човешкото звучене липсва. Навремето казвахме, че това е административно-деловият стил. Този стил продължава да се шири и днес в депутатските изказвания. А неговата най-характерната особеност е тъкмо използването на клишета.
