Николай Дойнов е председател на Съюза на народните читалища, български поет и културолог. Роден е през 1963 година в София. Завършва Националната гимназия за древни езици и култури през 1982 година и българска филология в Софийския университет „Климент Охридски“. Носител е на много литературни награди.
– Г-н Дойнов, къде са просветителите днес, в Деня на будителите? Нужно ли е да ги търсим с фенер подобно на Диоген, който се оглеждал за истинския човек?
– Будители има, но трябва да се посочат. Днес в 12.30 ч. в Националната библиотека ще връчим наградите „Следовник на народните будители”. Досега сме удостоили с тях около 50 българи, цвета на нацията, но той не се вижда сред цялата бъркотия наоколо. Тази година лауреати са актьорът Никола Анастасов, певицата Йорданка Христова, журналистът Тома Томов, академик Васил Гюзелев, академик Иван Радев, Цвети Радева от БНР, председателят на АИКБ Васил Велев, поетът Матей Шопкин, проф. Венко Александров. Като се вгледате в дълбочина във всеки един от тях ще видите образа на будителя. Предишните години лауреати на това звание са личности като Красимира Колдамова, Мими Иванова и Развигор Попов, Хайгашот Агасян, председателя на БАН акад.Стефан Воденичаров, поетите Георги Константинов и Петър Караангов, Гергина Тончева. В настоящата словесна вакханалия на риалититата, хората загубиха реална представа за истинските стойности на нашето съвремие. Именно Съюзът на читалищата е тази организация, която има честа да посочва личностите, които трябва да получат това признание. Техният живот е минал пред очите на обществеността и най-важното – те са били близо до хората. Будител не се става от телевизионния екран или от участие в риалити. И още – на този ден всички българи трябва да престанем с политическите ежби и да потърсим будителите, за да вземем от тяхната сила.
– Как да познаем обаче будителите?
– В духовното пространство на българина започна много силно да липсва мястото, в което той да се връща. Сякаш човекът загуби вяра в силата на словото. В мястото, наречено родина, обаче съществуват хора надарени и морални. Те носят светлина в очите и книга в ръката. Лесно ще ги разпознаете – стига да ги срещнете. Но е много трудно да ги откриете.
– Защо се случи така според вас?
– Защото победиха парите. Изведнъж 95 процента от обществото мина в отбора на бедните. А читалището, понеже е народно, работи с бедните хора. Нашите такси са много ниски, даже символични, както и членския ни внос. Хората ни търсят отново и отново именно защото могат да си позволят това, което правим за тях. А според документите на ООН и ЮНЕСКО всеки има право на достъп до култура и книги.
– Кой е най-големият проблем, който стои пред читалищата днес?
– Демографската криза. Има села, които са пред изчезване. Но даже и един човек да има в едно населено място, той трябва да има достъп до книгата. Това е основно човешко право, което е много важно. Затова на много места няма училище, даже вече не са със статут на села, но има читалища. Ние сме най-голямата гражданска мрежа в България. Повече сме и от училищата и от пощите. Над 350 хиляди са читалищните дейци в България.
– 1 ноември настина ли се възприема от обществото като ден на духовното събуждане, или за повечето българи това е само дата в календара?
– Ако след 24 часа всичко се забравяше, значи 1 ноември е излишен, формален празник. Споменаваме имената на Каравелов и Ботев, а на следващия ден продължаваме да атакуваме българския народ с квинтесенцията на простащината. А хората са като хипнотизирани – вълнуват се от измислиците на печалбарите и макар за малко, забравят нищетата, в която живеят. Това е проста и гениална схема за духовно затъпяване, за превръщане на човека в робот-терминатор. Зъл, агресивен и тъп.
– Ще успеят ли българските читалища да осигурят на хората достъп до книги, при положение че в бюджета няма заложени средства за покупка на нови заглавия?
– Стига политиците да повярват в нас и да помогнат сами да се реформираме. Това не може да стане по административен път, независимо кой е назначен на заплата да се занимава с това. Трябва да ни бъде осигурен достъп и до финансови ресурси, с които ние да можем да се развиваме. В читалището хората се събират и могат да се докосват. При нас хората се хващат за ръце и започват да играят хоро. Това е магичен танц, защото представлява един своеобразен пръстен, символ на кръга. А хорото се вие на мегдана, където са църквата, училището и читалището. Ето това е България. И в днешната ситуация ни е нужна помощ в тези три насоки. Следващата година повечето читалищни работници няма да могат да достигнат и минималната работна заплата за страната. Държавата няма никакви ресурси, парите не достигат за лекарите, какво да кажем за всички останали. Ако направим един списък на приоритетите, ние сме най-отдолу.
– Подготвя ли се стратегия за развитието на всички тези уникални за света културни институти? Знае ли някой какво ще се случи с тях в следващите 20 години?
– Ясна стратегия за културата може да има само, ако е следствие от една общонационална доктрина. Това означава всички политически сили да възприемат идеите на духовността и чак тогава да се пише националната стратегия за културата. Това не е петилетен план за производство на ягоди или арматура. Това е духовност. Не може да кажем – „В следващите три години ще развиваме балета, за сметка на изобразителното изкуство.”
В тази връзка не бива да подминаваме и един много важен факт – в читалищата се изгражда и възпитава публиката. Сега театри, музикални зали, изложбени зали казват: никой не влиза в салоните, залите са празни. Добре, кой да влезе, като не знае какво да търси там? Но когато децата още от малки видят самодейния театър и родителите си на сцената, когато самите те са качат и получат роля – ето тогава те ще започнат да усещат изкуството близко. Няма публика за изкуството, има публика за ММА боеве, за риалити формати, мис мокри блузки и т.н.
– Има някои читалища, които обаче се развиват добре и намират начини за допълнително финансиране, нали?
– Да, има такива читалища. В Севлиево например местното читалище направи единственото в Северна България 3D кино. И то без да получат никакви пари от държавата. Хората се събраха и всеки даде пари, за да се направи мултиплекса в града. Това говори само едно – възрожденското съзнание все още е живо, българинът обича читалището.
– Какво се стреми да запази читалището в днешно време?
– Родовата памет. Трябва да се знае кои сме и откъде идваме. Какви са били преди 100 години родовете, какви са потомците им днес. Наскоро такава родова среща се организира от читалището в Благоевград. Събраха се над 120 фамилии от Пиринския край. Невероятно емоционално изживяване. Дойдоха и потомци на Христо Смирненски.
