„България е малка за този автор!“ Така възкликнал прочутият Роден, когато видял скулптурите на Андрей Николов. Българинът е един от най-известните ни сънародници по света, който чрез изкуството си е допринесъл за прославата на страната ни много повече, отколкото десетки политици.
Къщата-музей на Андрей Николов дълго време бе в развалини, преди две амбициозни жени – Десислава Гаврилова и Цветелина Йосифова, да променят това. Те са основателки на фондация „Гъливер клиринг хауз“ и по тяхна инициатива в сградата бе създаден център за култура и дебат „Червената къща“, открит официално миналата седмица. Идеята е там да се представят артистични проекти от всички изкуства.
Днес възстановената къща-музей съхранява постоянна експозиция от творби на Андрей Николов, както и най-богатия архив за скулптора у нас. Той връща посетителите към времето, когато 18-годишният гимназист решил да напусне Враца, за да учи в София. Николов бил сред студентите на проф. Борис Шатц, които започнали следването си през 1896 г. Според спомени на съвременници в курсовете за художници по онова време се записвали всякакви хора – от коминочистачи и обущари, до гениални бъдещи творци.
Андрей Николов веднага се откроил сред тях. Талантът му бил оценен дори от Министерството на културата, което го изпратило с държавна стипендия в Париж. Българинът пристигнал във френската столица през 1903 г. и веднага се записал в ателието на световноизвестния скулптор Антоан Мерсие. Обучението му там го въвело в кръга на най-изявените творци на Европа, сред които бил и Огюст Роден. Той неведнъж изказвал възхищението си от българина и му предричал блестяща кариера.
Повече от десет години Андрей Николов живял сред пищността и размаха на френската култура.
В началото на Първата световна война той бил командирован от Министерството на културата в Рим, където по-късно останал на собствени разноски. Изваяните от него фигури бързо предизвикали възторг. За разлика от мнозина свои колеги Николов съумял да изтръгне от студения мрамор най-нежните човешки чувства.
Скулптурите му изразяват радостта, топлотата, любовта и скръбта, които съпътстват неизменно човешкия живот. Затова не е странно, че още през първата година от престоя си в Италия – 1915, той бил поканен да участва в годишната римска изложба, където се представяли най-добрите творци. През 1922 г. бил избран за член на журито а по-късно и за представител на чужденците в управителния съвет на Международната асоциация на художниците. Негов добър приятел бил скулпторът Арнолдо Цоки – автор на паметника „Цар Освободител“ в София и на Статуята на свободата в Русе. Близки на Андрей Николов били и бохемите от Свободната творческа академия във Вечния град, които ратували за разчупване на досегашните канони в изкуството.
Сред многото почитатели на талантливия ни скулптор бил Александър Стамболийски. На връщане от Париж, където през ноември 1919 г. бил подписан Ньойският договор, той го посетил в ателието му. Идеята на земеделския лидер била Николов да се върне в София, за да извае бюстове на най-известните българи.
Когато творецът се завърнал през 1927 г. в родината си, той наистина бил избран сред многото скулптори да сътвори мраморните и бронзови образи на Вазов, Ботев, Любен Каравелов, Стоян Михайловски, проф. Александър Балабанов, Елин Пелин, Никола Петров…
Трогателни са както детските фигури на Андрей Николов, така и женските тела, съчетаващи душевна чистота и житейска мъдрост. Необикновено изразителните му творби носели поетични заглавия: „Копнеж“, „Детски сън“, „Зора“. Одухотворени са и голите му фигури, които никога не са били самоцелна еротика.
Според специалисти „Коленичила млада жена“ например напомня сакралните фигури, намерени в египетските гробници. Най-известната му скулптура обаче е „Дух и материя“, създадена в Рим през 1924 г. Тя е призната за шедьовър на световно равнище. По-късно за много от неговите творби му позирала неговата съпруга Пеша Николова. Сред любимите му модели били и двете му деца Андрей и Лиляна.
Изкуството на българина предизвиквало ласкави отзиви в европейския печат. „Андрей Николов е син на своя народ и неговото изкуство сякаш е предназначено да покаже на Италия, че България е родина на духовен, способен за най-чистите прояви на цивилизацията народ“, пише Франческо Сапори, един от най-видните критици на Апенините. В същото време скулпторът запазил непринуденото си поведение и нито за миг не се главозамаял от своята слава.
„Гъстата му бяла брада, дългата му коса, големите му черни очи, тихият му приятен глас създаваха странна представа за някакъв мъдрец, дошъл от незнайна страна. Хората, насядали край него, го слушаха, разпитваха и споделяха собствените си неволи“, спомнял си неговият приятел Калю Таслаков.
Андрей Николов запазил сърдечността и отзивчивостта си дори по времето, когато бил титулуван като патриарх на българската пластика. Може би най-точните думи за него е изказал Димо Кьорчев малко преди смъртта му: „Андрей Николов е отърван от оня шум, който отбелязва лудостта на нашата епоха. Тишината, която се чувства от линиите на неговите мрамори, е тихата му и дълбока мисъл, с която преценява той света.“
