Петьо Петков-Шайбата: Франция не ми понесе, предпочитам кризата тук

В нашето общество ирония на чужд гръб трудно вирее

Петьо Петков-Шайбата е роден в София на 10 октомври 1978 г. Завършва НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов” през 2002 г. в класа на проф. Здравко Митков. Добива известност с участието си в популярното шоу „Комиците”, в което е част от актьорския състав от 2006 г. досега. За кратко живее във Франция, работил е и като ски учител и барман на плажа. Отдаден фен на „Ливърпул“ и човек, способен да те разсмее във всеки момент, Петьо сподели какво да очакваме от него на театралната сцена и защо досега не се е снимал в сериала „Столичани в повече”.

– Прякорът ти Шайбата откъде идва – от детските години и желанието ти да играеш хокей с хлапетата от махалата? Бил си и ски инструктор. Откъде тази любов към зимните спортове?

– Ами не знам, обичам много зимата. Роден съм през октомври, майка ми влязла по копринена рокличка в родилното, а като излязла, имало две педи сняг навън. Явно оттам. Иначе прякорът наистина ми остана от дете. Не че съм тренирал хокей, просто имах една шайба, а в онези времена, като имаш нещо, което другите нямат, ставаш повод за обсъждане. Слава Богу, че в моя случай беше шайба, а не нещо по-неприлично!

– Гледаш ли хокей? Тази година в НХЛ има локаут, руснаците пък смазаха конкуренцията на световното…

– Много рядко наблюдавам по някой мач. Когато преди няколко месеца с „Комиците” бяхме в Чикаго, си купих разни артикули на местния „Блекхоукс”, които сега красят колата ми. Хокеят е може би най-мъжкият спорт изобщо.

– Докато сме на спортна вълна, да те попитам – ще измъкне ли Брендън Роджърс „Ливърпул“ от блатото на посредствеността, в което е затънал отборът в последните години?

– Зачекваш болна тема. На този треньор не съм му особен фен още от времето, когато водеше Суонзи. Нека видим какви футболисти ще бъдат привлечени през зимния трансферен прозорец, но не ми се струва да е много наясно със стила, който червените от „Анфийлд” са изповядвали с успех през годините.

Аз симпатизирам на Бербатов още от периода му в Германия. С удоволствие гледам мачовете на неговите тимове. Даже мисля да си купя негова фланелка на „Фулъм“ и да дразня приятелите си левскари, с които поритвам.

– Живял си известно време във Франция. Защо се върна?

– Не ми понесе, предпочитам кризата тук. А и бях във Франция заради приятелката ми, която учеше там.

– Французите имат хубава кухня. Пък и знаят как да си отстояват националните интереси…

– Аз лично си падам по нашенската и италианската, а и не ям месо. Доводът с кухнята опира до личните предпочитания. По този повод ще ти разкажа една история. Седели си французин и англичанин и последният си поръчал за хапване типично албионския блек пудинг. Французинът го погледнал и заявил, че ястието му прилича на лайно. После го опитал и казал, че съжалява, дето и на вкус не било като екскремент. Та така по въпроса с кухнята. А иначе всички си падаме малко или повече шовинисти. Коя нация не обича да се поставя пред останалите?! Тринидад и Тобаго може би. Това ни е останало от племенната общност – всеки си тачи най-много собственото племе.

– Работил си доста и различни неща освен изброеното дотук. Бил си барман, гумаджия и т.н. Помага ли ти този опит в сегашната ти кариера?

– Всяка работа те учи на нещо, аз започнах да бачкам още като тийнейджър – на 14 г. В един момент бях изправен пред това да избирам лесно изкарани пари в повече или такива, припечелени по конвенционален начин. Не малко мои приятели се пуснаха по една наклонена плоскост и не успяха да издрапат наобратно. Винаги съм искал да бъда актьор, но се радвам, че мога да си изкарвам хляба и по други начини. По времето на Шекспир не е имало професионални актьори като сега, тъй че не е лошо човек да има едно наум.

– Къде е театралната сцена в кариерата ти днес?

– Театърът винаги е заемал водещата роля в кариерата ми на артист. Като Джулия Робъртс в подрастващите ми години: уж е на една ръка разстояние, но все пак е твърде далеч. Наскоро приключихме подготовката по една пиеса в пернишкия театър, „Мелпомена” се казва. В нея освен мен участват Мариан Бачев, Александър Кадиев, Александър Сано, Сашо Дойнов и Михаил Петров. Започнахме да пътуваме с нея и отзивите са радващи.

– Колегите ти от „Комиците” са гръбнакът на „Столичани в повече”. Теб защо не те виждаме в сериала?

– Защото аз съм си столичанин. Това в рамките на шегата. Иначе може пък да се окажа черешката на тортата в сериала в бъдеще време, кой знае?!

– Драмата интригува ли те, би ли изиграл подобна роля?

– Това е все едно да ме питаш дали обичам ракия или бира, става въпрос за двете страни на една и съща монета. Ако няма драма, не може да има и комедия. Не вярвам, че съществуват строго профилирани актьори, които играят само едното или само другото.

– Заговорихме се за народопсихология. Казват, че на англичаните им била в излишък, пък на нас ни липсвала изначално. Ти обаче правиш впечатление на човек, който няма проблеми да се шегува със себе си…

– Да откриваш слабите си черти и да ги осмиваш малко или много ти помага да ги преодолееш. В нашето общество ирония на чужд гръб трудно вирее. Българите сме такива, че обичаме да съдим прекалено строго и тук няма как да излезеш и да се гъбаркаш с някого час и половина, което например в Англия ще се котира доста високо. Тук бързо-бързо ще те прекъснат с реплика от сорта на „Чакай малко! Ти на какъв се правиш сега”. Самоиронията е хубаво качество, защото те държи на земята, плюс всичко останало.

– Какво загуби българската комедийна сцена със смъртта на Георги Калоянчев?

– Загуби своя крал.

– Има ли кой да наследи короната му?

– Сигурно ще се намери. Това е нормалният ход на нещата и аз се натъжавам повече, когато някой си замине от този свят преждевременно. Има много талантливи хора, които си отидоха страшно млади и които бяха смлени от нашата действителност по един или друг начин. Калоянчев ни остави наследство, с което трябва да се гордеем.

– Ако светът бе свършил през декември миналата година, с кое от постигнатото от теб щеше да се гордееш и за какво би съжалявал?

– Бих се гордял, надявам се поне, че е така, ако съм направил повече добро, отколкото лошо. Ще съжалявам единствено, че не съм сторил още повече хубави неща. Искам и да пожелая на всичките ви читатели преди всичко здраве, кураж и повече любов.