Проф. Ивона Даскалова: Затлъстяване, застоял живот и стрес увеличават случаите на диабет

Проф. Ивона Даскалова, д.м.н., е началник на Клиниката по ендокринология и болести на обмяната във ВМА. Завършила е Медицинската академия в София. Има признати специалности по вътрешни болести, ендокринология и болести на обмяната, клинична фармакология и терапия, медицинска информатика и здравен мениджмънт. Специализирала е в Германия, Дания, САЩ. Започва работа като лекар в Смолян. Преподава в Медицинския университет в София, в Тракийския университет. Председател е на УС на Българската диабетна асоциация. Член е на Европейската асоциация за изучаване на диабета, Американска диабетна асоциация, Асоциация за клетъчна трансплантация. Академик към БАНИ (Българска академия на науките и изкуствата).

– Проф. Даскалова, от известно време вече се говори за пандемия от захарен диабет в световен мащаб, какво се промени в живота ни, което прави съвременния човек по-застрашен?

– Увеличи се стресът, неправилно се храним, имаме много застоял начин на живот – от компютъра – в колата. Преди е имало много по-голямо физическо натоварване, освен това ги е нямало тези бързи храни с огромни количества въглехидрати, бяла захар… И всичко, което води до затлъстяване, защото, разбира се, затлъстяването е основно при предразположението към захарен диабет. Затлъстяване, неправилно хранене, застоял начин на живот, стрес – ето ви всички фактори, които обуславят увеличаване бройката на тип 2, неинсулинозависимия диабет. По последни изследвания 60 на сто от българския народ е със затлъстяване, което е много страшна цифра. И нещо друго обезпокоително това е затлъстяването сред децата. Процентът се увеличава, преди имахме единични случаи на тип 2 при деца, сега вече и този процент е по-висок. Друг обезпокоителен факт е увеличаване на тип 1 – инсулинозависимия, който е автоимунно заболяване. Когато разберем каква е причината, ще решим и проблема с лечението му. Така че причините са многофакторни. Самият факт, че в момента има 357 млн. заболели от диабет по информация на Световната диабетна информация, а се очаква 2030 година техният процент да нарасне с 51 на сто, или някъде над 500 млн., това е наистина ужасяваща статистика.

– Обикновено се казва, че с диабет може да се живее, да се контролира.

– Да, разбира се, това е много точен въпрос. Аз винаги казвам на моите пациенти, че диабетът е състояние. Разбира се, че може да се живее, но това, което е най-важното, е, че пациентът трябва да знае. Да промени начина си на живот и да спазва някои ограничения при храненето. Има пациенти с по 40 години давност на диабета, които нямат усложнения. Защото това, което плаши пациентите, са съдово-дегенеративните усложнения. Трябва да се знае, че лечението на диабета поначало е взаимен процес. Защото и най-добрият лекар не постига резултат при пациент с неадекватно поведение, който смята, че здравето и тялото са си негови и той решава какво ще прави. Тогава именно настъпват рано съдово-дегенеративните нарушения. Трябва да се знае, че процентът на инсултите и инфарктите при пациенти със захарен диабет е по-висок, отколкото на останалата популация. Можем ли да го снижим – да, когато поддържаме добър контрол на кръвната захар. Но ние напоследък говорим за това, че диабет е равно на сърдечносъдово заболяване. Това значи, че по-голям процент на пациентите с диабет тип 2 имат и високи стойности на артериалното кръвно налягане.

Т.е. ние се стремим към контрол на кръвната захар, контрол на артериалното налягане и, разбира се, на липидите – холестерол, триглицериди. И нека не забравяме, че има диабетици, като алпиниста Боян Петров например с диабет тип 1, който катери най-високите върхове, влиза в най-дълбоките пещери, води активен нормален живот, живее дори по-добре от здравите. Аз много се дразня например, когато казват „тя е диабетичка, не трябва да ражда”. Защо да не трябва? Но всяка диабетичка трябва да знае, че е отговорна за това дете и трябва да поддържа много добри стойности на кръвната захар и преди забременяването, и след това. Това, което бих дала като съвет обаче, е двамата родители да не бъдат с диабет, а само единият. Защото рискът детето да заболее, ако двустранно е натоварено, е по-висок. Разбира се, не е задължително, но все пак е увеличен рискът, и то до 75 процента.

– Т.е. има генетична предопределеност?

– Има, разбира се. Когато говорим какви са причините, ние винаги питаме пациентите „някой от рода ви има ли диабет”. Има генетично предразположение, но то не е решаващо и не е задължително. Един човек обаче, при когото родители, лели, братя, сестри имат диабет, трябва да знае няколко неща. Първо, да не е с наднормено тегло, говорим за втори тип диабет. Второ, по-малко стресова работа и трето – правилно хранене.

Винаги има профилактика. Ние, българите, не я обичаме много, но по-добре е да предпазим пациента от дадено заболяване, отколкото, като се разболее, да кажем „чакай сега, какво стана?” Но нашето мислене от години е такова, че много пациенти казват „Ако тръгна по доктори, ще ми намерят някоя болест”.

– Има ли напредък на световната медицина и къде сме ние?

– Ние сме наравно с всички развити европейски страни и у нас винаги диабетът се е лекувал модерно. Имам предвид, че когато се налага фармакологично лечение, с медикаменти за тип 2, най-модерната терапия е приложена у нас. По отношение на инсулините е важно да се знае, че в България се лекува само с човешки и аналогови инсулини, т.е. най-доброто на световния пазар.

От години се работи и по програми за обучение на пациентите с тип 1 и тип 2, на близките им също. В клиниката имаме програма и лежащо болните се обучават всеки ден по 1 час, пет дни в седмицата. Това е немска програма, адаптирана към България. Обучението е част от лечебния процес, не е редно на пациента да му изпишете инсулина или таблетката и да му кажете „това ти е лечението”. Пациентът трябва да знае какво представлява това заболяване, как да се предпази от усложненията, как да си пази очите, кога да минава на преглед. Имаме и ден, в който се говори за начина на хранене, за физическата активност, за употреба на алкохол и т.н. И не на последно място – намаляване на стреса. Това е най-трудното, но трябва да се учим да се освобождаваме от него.

– Има ли дефицит от млади специалисти във вашата специалност, това е проблем за българската медицина изобщо?

– Не бих казала, че има дефицит, но има един друг дефицит – не може да се дава втора специалност ендокринология, кардиология на хора, които вчера са напуснали студентската скамейка. Това е груба грешка. Ние, старите ендокринолози, за да вземем специалност, трябваше да имаме взет изпит по вътрешни болести. Не знам по чие решение, вече не се изисква лекарят да има вътрешни болести, за да му се даде специалност ендокринология. Защото всички ендокринни заболявания са заболявания на целия организъм. Един лекар трябва да знае вътрешната медицина. Е как ще я знае, когато вчера завършва, записва специализация и след 3-4 години получава специалност. И аз смятам, че е крайно време от министерството да помислят по въпроса дали е редно на човек от студентската скамейка да се дава специалност. Ние имахме чудесна образователна система, където ни обучаваха много години, за да станем специалисти, това трябва да се върне. Премахнаха и разпределението, това също е голяма грешка. Те не са в състояние да взимат самостоятелно решение, а ние им даваме диплома за специалисти. Това е много сериозен проблем.

– Вие самата правите ли нещо специално за себе си, което бихте посъветвали и другите хора да правят?

– Да, разбира се. Опитвам се да спортувам и всеки свободен миг да бъда в планината, особено събота и неделя. И бих дала такъв съвет – жените да не оставят съботата и неделята за „слугинаж”, а да се постараят да излязат сред природата. Това, разбира се, зависи и от съпруга, но досегът с природата е нещо много хубаво, там човек се отпуска започва да мисли по-позитивно. Всяко отрицателно мислене води до повишен стрес и болести. Хората, които по цял ден мислят нещо лошо на другите около тях, трябва да знаят, че ще се отрази зле на здравето им.

– Оптимист ли сте, че все пак някой ден ще се справим с тези заболявания?

– Би трябвало да съм оптимист, иначе няма как да работя. Моята мечта е някой по света да каже: „Аз открих лечение за диабета”, и това ще бъде Нобелова награда. Оптимист съм, разбира се, целият свят се е мобилизирал. Американската диабетна асоциация постоянно призовава „да действаме сега”, същото е при Международната диабетна асоциация. А как да действаме – да подобрим тези неща, за които говорихме, да не достигаме до усложнения. И ранното откриване на заболяването също е много важно, защото обикновено имаме случаи, в които откриваме заболяването заедно с усложненията.