Проф. Николаос Муцопулос е Учителя за мнозина гръцки археолози и архитекти, които изследват средновековното минало на страната. В разкопките на о. Св. Ахил на малкото Преспанско езеро, които започва систематично в края на 50-те години на ХХ в., открива гробовете на цар Самуил, неговия син Гаврил Радомир, както и на „цялото семейство на българския цар“. Научните му дирения го отвеждат по-късно до близкия град Касторя (Костур), в някои от черквите на който съзира сходство с преславската църковна архитектура, както и паралел с една базилика на острова, по-ранна в сравнение с построената от Самуил „Св. Ахил“. Докато не бъде оборен в научен диспут, за какъвто е открит, професорът твърди, че най-старият храм от острова и тези в Касторя са част от строителната програма на цар Борис І.
– Добре дошли в България, професоре! Можете ли да ни кажете какъв е конкретният повод за посещението ви у нас?
– Причината за посещението ми е инициативата на мои български приятели и колеги като д-р Станчев, както и от гръцка страна, по повод презентацията на българското издание на книгата ми „Базиликата на остров Св. Ахил в Преспа“.
– Това първата ви книга, която се превежда на български език, ли е?
– Да, за първи път моя книга се превежда на български. Дори е първият ми труд, който се превежда на чужд език, с изключение на собствените ми чуждоезични публикации.
– Книгата ви разглежда разкритията…
– Да, разкопките отпреди много години на остров Свети Ахил, като конкретният том се занимава основно с откриването на базиликата „Св. Ахил“ плюс всички исторически документи, които потвърждават хипотезата ми. Понеже разкопките в действителност са пътуване в историята, следите от текстовете са от огромно значение, защото ни напътстват, но нямат тази автентичност на археологическите артефакти. А базиликата „Св. Ахил“ беше истинска съкровищница на такива артефакти, датиращи от края на Х и началото на ХІ в., епоха – белязана от драматични събития за Византия и България.
– Искате да кажете, че освен археологическите артефакти сте открили и писмени документи, ръкописи?
– Не, открих доказателства, потвърждаващи изворите. Да вземем например известния византийски историограф Йоанис Скилица. Всичко, което е написал за дейността на цар Самуил, още като бунтовника Самуил Комитопул, заедно с братята му, преди да стане цар. От разкопките се виждат всички доказателства. На първо място, потвърждава се значението и автентичността на сведението, че базиликата „Св. Ахил“ е построена от цар Самуил. За това говори намирането на саркофага в дяконика (или сакристия, от лявата страна на олтара – М.Г.) с мощите на светците, които цар Самуил е пренесъл след превземането на Лариса, както и на други епископи. Намирането след това на саркофазите в десния наос (кораб – М.Г.) на базиликата на цар Самуил и на всички, наистина всички членове на царското семейство, но в голяма степен разрушени. Мощехранителницата, изложена в музея (в Националния исторически музей – М.Г.), е възстановка, направена от нас въз основа на автентичната находка и е запазена, защото върху плочата, предпазваща гроба, е изградена малка стена, предпазваща гроба от осквернение. Когато го намерих, в последния ден от експедицията, беше неописуемо – отворих го – беше непокътнат.
– А как се доказва личността на погребаните? В по-късни епохи подобни погребения винаги са съпътствани от надписи.
– Нямаше никакви надписи. В базиликата също няма надпис, който да споменава цар Самуил или някакво историческо събитие, но от надписи сграфито (надраскани – М.Г.) по стените на височина 2,5-3 м на източната част има инвокации (надпис с молитва към Бог . б.а.), напр. „Боже, помилуй раба своего Йоан“. Този факт, както и други подобни надписи върху колона до саркофага в дяконика, смятам, че са оставени от майсторите, за които Скилица казва, че Самуил е довел от Лариса. Този факт, както и надписите от този слой на стенописите в олтара, който е съвременен на погребението – също на гръцки език – доказват, че базиликата е дело на Самуил. Интересното е, че в десетките гробове, намерени предимно в притвора на храма и датиращи от края на Х до края на ХІІІ в., всички покойници имат Хароновия обол (монетата, с която според старогръцкия обичай трябвало да се заплати на лодкаря Харон, който прекарвал душите на умрелите през реката Стикс до царството на мъртвите – М.Г.). Оттам нататък съм абсолютно открит за диалог, не съм фанатичен привърженик на тезата или предубеден към нея. Трябва да проучим – имало ли е подобен обичай сред българите от онова време, или населението може да се свърже с наследниците на протогръцкото поселище, известно от строителен надпис като Лика, както и до днес се казва на албански остров Свети Ахил.
– След разкритията си потърсихте ли сътрудничество с българските учени?
– Разбира се! Когато в самото начало не можех още да определя чии са костите, веднага потърсих помощта на чуждестранни учени. Направихме точно копие на черепа от гроб Г, което пратихме за проучване и на българския антрополог Емил Боев, който доказа предположението ни. Копие от черепа изпратих и в Ереван, защото, както знаем, майката на Самуил е била арменка, както и в Академията на науките в Москва, а аз продължих собствените ми разследвания. В резултат представих своята възстановка, въпреки че успоредно се появи и съветската – направено с доста фантазия изображение на Самуил като млад.
– Разкритието ви повлия ли по някакъв начин на научната ви кариера?
– От страна на гръцката, а и международната научна общественост, като се изключи българската наука, нямаше никакъв интерес. Дори Гърция така и не се нае да издаде изследванията ми. Подминаха го с мълчание. Това, разбира се, ме тормозеше, нищо че продължавах разследванията си на острова, като след това намерих и по-стари базилики, датиращи от началото на Х в., които показват сходство с най-старите черкви в Касторя (дн. Костур, има хипотеза, че някои от най-ранните храмове там са създадени от цар Борис – М.Г.) и Преслав. Това съм го публикувал на различни места. Разкопах също и отсрещния хълм – Калето (така е известен сред местните – М.Г.), където намерих малка крепост, което отново съответства на описанията на Скилица. Оттогава продължавам проучванията си там и в Касторя, доколкото мога, но винаги съм отворен за критика и научен диалог, като винаги предоставям събрания материал, за да могат и други изследователи да се запознаят с изследванията ми.
– Кое беше нещото, което ви накара да започнете работа там? Имаше ли някаква отправна точка, която привлече интереса и към острова?
– Предполагах, че все някога ще ми зададат този въпрос. Освен любовта към научната обективност, не мога да крия, че през годините се привързах силно с тази част от историята, с хората, с които работих и се срещнах там, с мястото, което е неповторимо и остави неизличим отпечатък в душата ми. Бил съм в цял свят, но пейзажът край Преспа (Преспанските езера – М.Г.) е най-красивият на Земята.
– Коя случка си спомняте най-ярко от дългогодишната ви работа на терена?
– Преди всичко работниците, с които започнах (в края на 50-те години) – старците от острова – не познаваха кирката, те бяха рибари и за пръв път виждаха такъв инструмент. Това беше огромен проблем, както и организирането на работата – изхвърляне на боклука и прочие. От друга страна пък, обикалях около стариците („бабес“ по местному) и събирах всички легенди, които се носеха за мястото. И така всички бабес твърдяха, че там е погребан някакъв патриарх, църковният жезъл на когото все още стои прав. Всички го знаеха и смятаха мястото за табу, не смееха да припарят там. Страхуваха се и не можех да ги накарам да се хванат за работа. Но може и да е било за добро, защото страх лозе пази – така са се запазили и нашите артефакти.
– Благодаря ви за отделеното време и ви желая успех с книгата!