Христо Ботев
Христо Ботев

Ретро

Голямата любов на Ботев не била Венета

Свикнали сме да възприемаме историческите личности с такава харизма, че любовните им драми сякаш стоят неуместно на този фон. Именно сърдечните вълнения обаче са подтикнали Христо Ботев към писане на стихове.

Мнозина помнят писмото от 17 май 1876 г., писано до съпругата му Венета от борда на „Радецки“. Но голямата любов на поета е била друга, категорични са изследователите и визират Мария Горанова като вдъхновителка на прочутото стихотворение „До моето първо либе“.

Преди време имаше спорове дали то не е посветено на учителката Параскева Шушулова от Калофер или на рускинята Евелина Хенрицовска, с която Ботев се запознал в Одеса. Сега повечето специалисти са убедени, че Мария Горанова е музата на първите лирични пориви на таланта.

Образът й буди противоречиви мнения у историците. Според едни тя била сред първите еманципирани дами в България. Според други – пресметлива натура, омъжила се по сметка за богат търговец, след като отхвърлила любовта на Ботев. Разбира се, истината е по средата. Мина, както наричали Мария Горанова в родния й град Карлово, била принудена от баща си да се омъжи за заможен индустриалец, но сторила това с голямо нежелание. Възпитана в европейските традиции на Прага, тя израснала като завършена романтичка – смятала любовта за единствена причина за брак.

С Христо се познавали още от деца – Мина била негова втора братовчедка (баба й по бащина линия и майката на Ботьо Петков са сестри). Няколко години след нейното раждане семейството й се преместило в Браила.

Бащата Иван Горанов искал да избегне влиянието на ориенталската култура и през 1862 г. изпратил три от общо десетте си деца да учат в Прага. Мина и сестра й Елисавета се записали във Висшето девическо училище, а брат им Богдан – във факултета по естествени науки.

За кратко време те били приети радушно от чешкия елит. Състудентите били очаровани от вродения им финес.

Най-силно възхищение предизвиквала Елисавета, наричана от близките си Ека. Известният чешки писател Витезслав Халек дори й посветил любовни стихове и писма. „Беше хубава като богиня. Който би казал, че не му харесва, би бил негодник. Хубостта й беше хубост на императрица, която покорява. Не е чудно, че около нея всякога имаше общество от млади мъже…“, написал той.

Според техни приятели думите с пълна сила се отнасяли и за Мина Горанова, която била не по-малко изискана от сестра си. Тя завършила специалния отдел за музика в училището. Била почитана като кралица в обществото, където столични красавици се борели за глътка внимание и успех. Мина постигнала това, без да го желае, без дори да се интересува от впечатлението, което предизвиквала.

Както повечето си състуденти, и тя била увлечена по идеите за революция и свобода. Едва изчакала да свърши последната учебна година и през 1866 г. се върнала в България. Ентусиазмът й запалил и нейната състудентка Йозефина Ираскова, която поела с нея към Карлово, за да „заработят за свестяването на българския народ.

Реалността обаче бързо разочаровала 16-годишната хубавица. Тя не можела с нищо да помогне на сънародниците си, а идеите й се оказали просто мечти на заблудена девойка. Очаквало я бъдеще като на всяка друга жена – дом, деца и грижи за бита…

Мина обаче се постарала да избегне това.

Скарала се с татко си който искал да й осигури стабилно семейство, и няколко години били в обтегнати отношения. Но еманципацията тогава не се радвала на успех и жените, осмелили се да се отделят от семейството, били обречени на бедност и несгоди. Мина нямала възможност да се вижда често с Ботев и любовта им се събрала само в няколко срещи.

Те били достатъчни обаче той да й посвети „До моето либе“, отпечатано още в първия брой (10 юни 1871 г.) на в. „Дума на българските емигранти“, и „Пристанала“. Любовта му била толкова силна, че както сам признавал, плачел „за поглед мил и за въздишка“. А по-късно с огорчение заключил, че заради Мина „роб бях тогава – вериги влачех“.

Нито поезията, нито революционната му дейност обаче имали стойност за Иван Горанов. Загрижен за бъдещето на дъщеря си, той искал да я омъжи за стабилен и улегнал човек.

Четири години взаимни компромиси вгорчили и неговия, и нейния живот. На 24 години (вече стара мома за съвременниците си) Мина се принудила да мине под венчило с Петър Огнянов, богат търговец от Котел. Оженили се през 1875 г. и тя повече никога не се срещнала с Ботев. А поетът написал: „Имах изгора, породила в мен страстна любов, която тъй рано загина, и дълбока омраза, която ще ме придружи до гроба.“

Съпругът на Мина я завел в разкошната си къща в Кюстенджа, където навикът й да пее бързо секнал. Заредили се еднообразни дни, изпълнени с домашни задължения и спомени за онзи, с когото я разделили.

На 6 юни, два месеца след раждането на Иванка, дъщерята на Ботев и Венета, и четири дни след смъртта на поета.

Мина родила Сава Огнянов – един от най-известните ни актьори.

Втория си син тя кръстила Александър – на първия български княз. Момченцето починало на 5 годинки. „Като сложиха миличкия ми Александър в гробчето му, да бе възможно да го грабна, че да бягам с него през къра – пише отчаяната майка на сестра си Ека. – Ни една няма тъй забравена като мене…“

Следващите няколко години минали като сън. Мина починала при раждането на петото си дете.