София Патетики

Той е като елф, лек, почти безплътен, светъл, почти прозрачен, ефирен и деликатен, все едно почти го няма. Той не се натрапва, не крещи, не му обръщаш внимание. Минава покрай теб, изчезва, стопява се… в парка. В не кой да е парк. В Борисовата градина, която е неговата Обетована земя, където е себе си.

Той е Стефан Иванов. Той е поет. Той е тазгодишният победител на фестивала за поезия „София: Поетики“. Въпреки все по-тежката конкуренция, която и на главата си ще застане, за да впечатли гласуващите, въпреки опитите за манипулация на вота (невероятно, но факт – и поетите са хора и човешките грехове са им присъщи). Въпреки своята наивност, но и искреност, заради чистотата си, честността и таланта си, Стефан е новият бард на парковото поколение. Поемата, с която участва на феста, неслучайно се казва „Борисовата градина 2”- тя е вдъхновена, посветена, и може би дори написана там.

…Виновна ли си, че си по-добра от всеки магазин/ защото той досажда с наглост/ с гробове по своята витрина…

И още:

… смесваш спомен с желание и реалност/ от мизерията раждаш подслон и подкрепа…

Звучи патетично. Но тази патетика е сладка като захарен памук в луна-парк от нашето детство. Да четеш поезията на това момче е все едно да се качиш отново на виенското колело, да ожулиш коляно, да се спънеш и станеш, но да се усмихнеш след това. Поетичната патетика на новото поколение поети е полезна. Повярвайте ми! И ги четете!

* Изразът е на Иванка Могилска, също поетеса, публикуван на стената й във фейсбук.