Преди няколко дни прочетох в една научна книга, наречена Сексът и Религията и написана от някой си Ендсьо нещо, което силно ме смути. В една глава, посветена на извънбрачния секс, авторът разказваше за отношението на исляма към прелюбодейците. Тоест към хората, които имат любовни отношения с женен мъж или жена. В своите напътствия към вярващите пророкът Мохамед настоял, че човек, който е прелюбодействал, трябва да бъде наказан със сто удара с камшик.
Всъщност не това ме смути. В жестоки и диви времена – казах си – е имало и жестоки наказания. Но с това напътствието на пророка не се изчерпвало. Мохамед държал след стоте удара с камшик прелюбодеецът – мъж или жена – да бъде закопан до гърдите в земята, а след това да бъде убит с неголеми камъни. Неголеми – за да не умре бързо, а да се мъчи.
След прочитането на тези думи аз се почувствах много зле. Възпитавам сам себе си да избягвам гняв и злоба. И слава Богу. Защото след прочитане на такива думи човек много лесно би се подхлъзнал по поледицата на озлоблението. Как може да не мразиш хора, които следват пророк, който иска от тях да убиват с камъни някого заради неговата любов? Пък била тя и в разрез с техните закони.
Но аз внимавам да не мразя. И затова просто се натъжих и ми стана тежко.
После прочетох за някой си Джафар Киани от Източен Иран, който бил уличен в прелюбодейство, което бил извършил десет години по-рано. И през съвсем близката 2007 година бил погребан жив до кръста, а след това – убит. С неголеми камъни.
Значи – казах си – в света има такива неща. Все още. Все още.
Но какво можем да направим ние? Ние, които ценим човешкия живот? Да започнем война срещу тези, които имат такива закони, завещани още от пророка? Та това е безумие! Как може някой, който цени живота, да започне война срещу някого, защото този някой не го цени?
Мислех си за моите ценности. За моя хуманизъм. За моята любов към спокойното, дружелюбно, основано на разума ненасилие. И в същото време изпитвах страх, отвращение от хората и погнуса от тяхната крайна глупост и неискреност, от двойния им морал, от жестокостта и дивата им примитивност. Казвах си – та нима и християните не са правили такива неща доскоро? Та нима не ги правят и сега – водени от възвишени християнски завети? Но остави това! Нима патриотите, водени от патриотизма си, не правят подобни чудовищни неща? Ей сега – в Украйна? Но и при нас…
…та нима нашият национален герой, когото искаме да канонизираме за светец – самият Васил Левски – не е убил едно дете, за да спаси своя живот, защото е преценил, че неговият живот е по-важен от този на детето? По-важен за някаква кауза, за някаква идея.
Мислех за тия неща, за убития с камъни прелюбодеец, за огромните разлики в ценностите, които изповядват хората в един малък и смаляващ се свят…
И се качих в едно такси. И казах на шофьора – карай. И той подкара. И аз му заразказвах разни неща.
Исках да споделя с някого мислите си. Заговорих на момчето за това, че сме щастливи, че не живеем като хората в някои други страни. В някои много по-лоши за живеене от България страни. Че примерно не сме като тези в Индия, при които месечната заплата е двайсет долара, и като тия в Бангладеш, от които – в блатата на делтата на Ганг – живеят сто и петдесет милиона. Но всъщност – разказвах му това, но исках да стигна до друго.
Исках да му разкажа за прочетеното от мен – за убития с камъни в Северен Иран. Исках да кажа на шофьора, че при нас поне такива неща не стават. Че ние живеем без такива страшни неща. И му разказах. Стигнах и до тази история. И му я разказах с подробности – както я бях прочел в книгата на Ендсьо. За да го впечатля. И да предизвикам у него вълнение и катарзис. Очаквах да се възмути – подобно на мен – и да повъздишаме заедно: Колко жесток е светът, колко примитивна свирепост и безумно мракобесие царят все още в него!
Но когато завърших с разказа си, шофьорът изсумтя и каза: А, за това и аз съм съгласен. Не може един мъж да блъска петнайсет часа… да работи като роб, да изкарва прехраната… а неговата… Неговата (!) защото си е самичка, защото него го няма – да си намери някого! Не, не може! Защото жените, знаеш, те си искат своето! Те имат нужда така – да ги погалят, да ги подържат за ръчичката! Ама като мъжът работи като вол?! Няма го – няма го по петнайсет часа! Бачка. И жената – нали тя си иска своето – си намира някого! Докато мъжът й блъска – тя си се гушка с оня. Не може така! А ето – тия са го измислили! Иран викаш. Мхм. Браво. И аз съм съгласен! Така е добре! Та какъв си ти, ако търсиш чужда жена? Ми какъв?! Не си човек! Как няма да те убият с камъни?! Убий двама-трима с камъни – да изреват! За назидание… то това се прави за назидание! Убий двама-трима с камъни, па да видим тогава! Аха! Та да знаят другите – да не пипат! Чужди жени! Аз съм съгласен!
Обърнах се и изгледах с ужас шофьора. Спокоен ужас. Аз съм спокоен човек и гледам да не мразя и да не се ужасявам. Сетих се, че не една женена жена се е влюбвала в мене. И ми го е признавала и така нататък. Та аз бях прелюбодеец, дявол да го вземе. Аз бях човек, който смята, че никой не принадлежи на никого. Никое човешко същество не принадлежи на друго. И животът е свещен.
Също така смятах, че всяко сърце е свободно. Бях човек, който не иска да наранява и не е наранявал никого от години. Напълно вярващ и отдаден на светлата и свободна любов – без средновековни ограничения. Без средновековна собственост на мъжете над жените. И така нататък.
Гледах малкия шофьор и потръпвах. Той беше малко, грозно, смешно българско човече на около трийсет. Сигурно работеше по петнайсет часа на ден. Или пък – по-скоро не. По-скоро обичаше да седи и да гледа как някои други работят по толкова или как играят карти. Той искаше да види хора, убити с камъни. Заровени до кръста в земята.
Къде съм тръгнал и аз? – запитах се.
И се почувствах сам. В свят от изроди.