26 октомври е празник, посветен на свети великомъченик Димитрий Солунски, роден през III в. в семейството на градоначалника на гр. Солун. След смъртта на баща му, императорът възложил неговия пост на Димитър. Той открито изповядвал и възхвалявал християнската вяра и бил много почитан от съгражданите си. За тази си дейност св. Димитър бил хвърлен в тъмница от езичниците на император Галерий и убит с копие на 26 октомври 306 г. Мощите на светеца били положени в сребърен ковчег в малък каменен храм. Днес те се съхраняват във внушителната църква в Солун, построена през V в. върху основите на римския затвор, в който е пострадал светецът и където е бил и гробът му. Според преданието, от светите мощи течало благовонно миро и затова нарекли светеца Димитрий Мироточиви. Той е почитан като покровител на град Солун. Всяка година в деня на неговата памет там се извършва литийно шествие с мощите на Солунския чудотворец. В иконографията св. Димитър се изобразява като воин на червен кон.
Българите наричат празника Димитровден, Митровден. Той заема особено място в календара на селския стопанин, който дели годината на два основни сезона – летен и зимен. Това деление се осъществява от празниците Димитровден и Гергьовден. Според стара поговорка: ”Св. Димитър носи зимата, а Св. Георги – лятото”. В народните представи Св. Димитър е по-големият брат на Св. Георги, затова го наричат „стария светец”, „Дядо Димитър”. Той е господар на зимата, язди червен кон, а от бялата му брада се изсипват първите снежинки. Затова се казва: ”Дойде ли Димитровден, идва и снегът” и на този ден стопаните подреждат дървата си за огрев и прибират ралото под стрехите.
Св. Димитър се приема и като патрон-закрилник и на неговия ден се устройват семейно-родови и селищни служби, оброци и сборове. Колят се и се раздават курбани, а на трапезата се нарежда и яхния от петел и пита с ябълки. На Димитровден (както и на Петковден) става разплащането с пастири и ратаи, откъдето празника наричат и Разпус. В събота преди празника навред се прави Димитровска задушница в памет на мъртвите.
С курбани или само с посещение „на честито” и с „къпане” (пръскане с вода), честват именниците – Димитър, Димитрина, Димо, Митко, Митра. На следващия ден (27 октомври) православната църква почита Свети мъченик Нестор, живял през ІІІ в. в град Солун. Този момък бил ревностен християнин и сподвижник на Св. Димитър Солунски и намерил смъртта си заедно с него. Император Максимиан устройвал гладиаторски игри, в които прочутият великан Лий се биел с християните, след което ги хвърлял отвисоко върху копия, обричайки ги на мъчителна смърт. Младият Нестор решил да се изправи срещу Лий и с Божия помощ го надвил. Тогава Максимиан се ядосал и заповядал да посекат с меч Нестор, а Димитър да бъде пронизан с копие в килията си. Легенда разказва, че мишките, змиите и къртиците изкочили от корема на безбожника Лий, когато св. Нестор или Мистор го победил в битка. Според друго предание тези твари излезли от тялото на дявола, когато то се спукало под въздействието на миризмата на тамяна.
Тъй като мишките винаги са били голяма напаст за къщите и за стопанството, за дрехите в раклите и за зърното на полето и в хамбарите, на гризачите е отреден специален ден за почит (някъде са три дни). В народния календар този ден е наречен Нистор, Миши ден, Мишкин празник, Мишляци, Глухчови дни, Пуганци, Пуганляшко (от поганец (езичник) -табуизирано название на мишката). Мишите празници се отбелязват в преходни, гранични моменти на природния годишен цикъл – някъде те са през първите дни на февруари, на други места за предпазване от гризачите се тачи св. Катерина и периодът на Мръсните (Поганите) дни от Коледа до Водици. Вярва се, че в преломното време на хаос мишките излизат и пакостят и за да се умилостивят гризачите се извършват редица обреди. Народната вяра представя мишката като малък дух, който може да бъде победен само с молба. Жените строго съблюдават забрани: не плетат, не предат, не тъкат, не отварят раклите с дрехи, за да не ядат мишките изработеното и дрехите. Не бъркат в каците със зеле и в брашното, за да не влязат мишки. Не се използват и остри предмети- нож и ножица, не секат дърва, не се боде с игли, за да „не косят мишките с острите си зъби дрехите и посевите”. Извършват се и магически обредни практики.
Жените замазват с кал или тор пода в стаята при огнището, в четирите ъгъла, както и дупките на мишките. Докато стопанката мижешком маже, друга жена я пита: ”Какво мажеш?” Отговорът е: ”Мажа на мишките очите и устата, че да ослепеят, да не ядат дрехите и житото!” Някъде слагат паниците в чувал и го завързват „за да вържат на мишките очите”. Поставят варена царевица в ъглите на къщата, за да „са сити” `мишките. Има обичай жените да зашиват с червен конец предния и задния край на полите си и на въпроса на децата какво шият, те отговарят: ”Шия на мишките очите”. Не се споменава името на мишките, а ги наричат „момци” или „глухари” (оттук и името „Глухчови дни”). Жените приготвяли обредна пита за мишките и я нашарвали с лапата на котката. После, намазана с мед я изяждали, за да не ядат мишките хляба на хората.
В Тетевенския балкан и в Странджа е разпространен обичаят „Миша сватба”. Ловят мъжка и женска мишка, натъкмяват ги като младоженци, завързват ги една за друга с въженце и ги поставят в кошница. Цялото село, със сватбарска музика и песни, тръгва „да женят мишките”. Когато стигнат до реката пускат мишките с пожелание „да се оженят в друго село и да не се връщат” или попът ги „венчава”, а после давят гризачите. Вярва се, че чрез това символично действие „погребение-сватба” ще се прогонят мишките. След магическия ритуал хората сядали на големи трапези като на истинска сватба.
