Преди трийсет години Юлия, Дончо и малката Яна обиколиха света за 777дни на борда на яхтата „Тивия”. Тогава малката дъщеря на семейството Папазови бе едва на шест. Днес Яна е здраво стъпил на земята голям човек, има прекрасно семейство, артистичен син и работи в Центъра по либерални стратегии. Духът на откривател обаче никога не я напуска, дори и за миг.
– Как се решихте да преиздадете книгата „С Яна около света”?
– Оказа се, че много голяма част от приятелите ми не са я чели. Първото й издание е от 1985 година, когато те явно не са имали голям интерес към нея. Сега повечето от тях споделиха, че я прочитат и препрочитат с голямо удоволствие. Един от поводите да издадем отново книгата е и навършването на 10 години откакто мама я няма. Тя ни напусна през 2001 г. след боледуване от рак. Другият повод е, че на 14 юни 2011 г. се навършват точно 30 години, откакто завършихме обиколката на света.
– Кое е най-интересното нещо, което ви се случи по време на това толкова мистериозно и дълго околосветско пътешествие?
– Интересни случки има много. Но най-интригуващото според мен е, че има и много скучни и протяжни дни. Когато заминахме, още не бях навършила шест години. Отпразнувах два рождени дни на борда на „Тивия” и това беше доста странно и трудно за едно толкова щръкляво дете като мен. Всъщност за един малчуган е ужасно тежко да стои затворен на малкото пространство на яхтата, тъй като там площта наистина е доста ограничена. Това, което си спомням най-явно, е скуката. Ама наистина скука.
– Как все пак минаваше един ваш ден на яхтата?
– Когато плавахме, аз учех и излизах във ваканция навсякъде, където спрем. Всъщност първи клас го прекарах на яхтата. После минах на изпити и ме записаха направо във втори.
– Лесно ли изкара изпитите, без да си стъпвала в класна стая?
– О, да. Изкарах ги даже много добре, защото родителите ми се бяха престарали доста с материала. Можех да чета и да смятам идеално. Мама беше взела от България буквар и учебници и се зае доста съвестно с моето обучение.
– Кой е най-важният урок, който получихте по време на плаването?
– Това, което научих, е да бъда любопитна. Да не се спирам да опитвам различни неща, да знам, че има много и различни хора и места. Основното, което разбрах тогава, е, че не бива да бъда страхлива и да съм отговорна. Май това е на-важното. Имах си задачи, които трябваше да изпълнявам и аз стриктно си вършех работата. Сама се грижех за задната мачта, а всяка сутрин изхвърлях летящите рибки, които бяха паднали на палубата.
– Кой е най-ясният ви спомен, какво е това, което ще остане завинаги в съзнанието на шестгодишното момиче, обиколило света с яхта?
– Това, което сякаш най-ясно си припомням сега, е как си мечтаех да стигнем някъде. Седях и гледах дали първа ще видя земята. Когато пуснехме котва, първата ми работа беше да науча как е сладолед на местния език и да отида да си купя. После тутакси започвах да търся деца. Малчуганите навсякъде са еднакви и няма значение дали знаеш техния език, или не. Трябват само пет минути и бариерите падат.
– Кое е мястото, на което бихте се върнали отново?
– Може да прозвучи банално, но безапелационно бих отишла отново в Таити. Това е едно наистина прекрасно място, защото централната улица на града обикаля пристанището. Когато пуснеш котва с яхтата, там реално попадаш в центъра на градския живот. Всички заведения са наоколо, магазините, баровете.
Оттам имам много ясен спомен, тъй като в Таити стояхме много дълго, защото ремонтирахме яхтата. Тогава даже за кратко ходих на френско училище…Ето колко бързо се забравят нещата. Тогава знаех френски, сега не знам и дума, но много искам да се върна именно там.
– Имате син. Разкажете малко повече за него.
– Имам прекрасно момче. Той е актьор и се занимава с театър. От малък ходи в театрална работилничка „Хлапета” и е доста по-различен от мен. Може би именно затова се разбирам с него толкова добре. Той е страхотна фурия, снима се във филми, участва в последната постановка на Коко Азарян, свири на пиано и какво ли още не. Много сме различни. Наскоро даже минах покрай вратата на неговото училище и какво да видя – списък с резултатите от кастинг за училищен хор. Оказва се, че Виктор се явил на изпит за хор в училище, което по наше време не беше никаква гордост. На мен например никога не би ми хрумнало да пея в каквато и да било формация. Той обаче е адски артистичен и не се плаши от публиката, по това много се различава от мен.
– Какво се случва в момента с легендарната яхта „Тивия”?
– О, случват й се страхотни неща. Морската коруба всъщност никога не е била наша, лична. Тя беше собственост на Българската национална телевизия. Преди няколко години почти изгни и потъна в созополското пристанище. Една буря я довърши, явно дъждът й дойде в повече и потъна. Тогава двама варненци я купиха, извадиха я от дъното на морето и й направиха страхотен ремонт. В момента е като цигулка – красива, стегната, лъскава. Сега е на котва във варненското пристанище и всеки може да я наеме.
– С какво се занимава баща ви Дончо Папазов в момента, как се справя с носталгията по морето?
– Сега баща ми е един легендарен пенсионер. Много добре си живее, пише разни неща… Преди няколко години си купи един кемпер на старо и за моя изненада не избра Созопол, а отиде в Царево. Оттогава от май до октомври седи на пристанището с кемпера и основната му задача е да дразни яхтаджиите. Става всяка сутрин в шест и веднага отива да им обясни как те са всъщност едни караванаджии и нищо друго не правят с яхтите си освен да пият и да канят мадами на палубата.