В живота няма тъга, която да не може да бъде преживяна. Старите хора са пълни с мъдрости, в чиято истинност се убеждаваме с времето.
Животът се оглежда в настоящето чрез емоциите, които преживяваме негласно и в това се стои чарът на „тук и сега“.
Влизам в кварталния магазин, където ме познават по име. Обичам магазинчетата, в които можеш да размениш блага дума с продавачките, да споделиш усмивка покрай смешка, която слага щастлива точка на уморителния работен ден. Чакам чинно реда си на касата, докато погледът ми минава през шарените опаковки на вафли, шоколади и кафе.
Приятно е, уютно.
Точно в същия момент дочувам разговор, който застаналата зад мен жена води по телефона. Тя е облечена с вкус, има маниер, но упорито спряга глагола „бюджетирам“. Прави си сметка какви подаръци ѝ предстои да купи, споделя това очевидно с най-добрата си приятелка, без да се интересува, че децибелът надвишава еуфорията на пазаруващите в края на поредния работен ден. Намръщена е, почти яростна.
Докато „бюджетира“, тя не вижда нищо, не чува, за нея светът в момента е опаковка с луксозна панделка.
Същевременно бюджетът на двама студенти е крайно недостатъчен, за да си набавят вечерята – малка кутийка с ориз, хляб и две малки бири – от най-евтините. Стискат и пластмасови прибори, бонус от магазина. Застанали са непосредствено пред мен, чакат реда си, смеят се и изглеждат щастливи. Радват се на живота.
Усмивки срещу намръщени физиономии.
Най-сетне идва и моят ред. Касиерката ми намига свойски, докато слага продуктите в найлоновата торба, докато аз хвърлям един последен поглед към дамата зад мен и към студентите, които вече напускат магазина.
Животът е шарен, казвам си. Животът е непредсказуем и уникален с противоречията, на които е обречен. Защото само срещу няколко цента едни се сдобиват с радост, а други остават недоволни и мрачни, въпреки многото похарчени пари.
„Така е то“, би казал Вонегът. И отново щеше да е абсолютно прав.
