За пръв път на българска сцена в театър „София” се появи реализация на пиеса на Айн Ранд – личност, задала една от водещите посоки на философската мисъл през 20-и век. Не очаквайте обаче новаторски предизвикателства от „Нощта на 16 януари” – нито по отношение на формата, нито в идейната субстанция. Творбата, а съответно и спектакълът на проф. Пламен Марков са конструирани като класически съдебен трилър – с обвинение, защита, свидетели и… виновник. Но дали той е на подсъдимата скамейка?
В основата на произведението е действителен случай от Ню Йорк на 30-те, когато спекулант от висша класа намира смъртта си при загадъчни обстоятелства. Самоубийство или убийство? И ако е второто, заподозряната за престъплението ли го е извършила наистина? Този жанр е до болка експлоатиран в литературата и киното (самата Алиса Зиновиевна Розенбаум, ерго Айн Ранд, е изучавала кинематография в СССР), което не му пречи да е интригуващ. Що се отнася до философските възгледи на авторката, развити по-късно в емиграция отвъд Океана и частично разкрити в пиесата като вмъкнати документи в пледоариите на защитата, нейната теория за свободната воля, доминацията на разума и здравословния егоизъм също не са изненада за публиката.
Още Расколников от „Престъпление и наказание” на Достоевски изпитваше границите на свободата, до които повярвалият в необикновеността си човек може да стигне, да не говорим за Свръхчовека на Ницше. Такъв е и присъстващият само задочно Бьорн Фокнър. Неговата бивша асистентка и любовница е обвиняема (Дария Симеонова), а сред свидетелите от близкото обкръжение са новичката му съпруга (Симона Халачева) и тъстът банкер (Ивайло Герасков). Лилия Маравиля олицетворява обвинението, а Силвия Петкова и Лора Мутишева се редуват в представленията като защитнички на фаталната Карън Андре.
Въпреки неочакваните обрати, до които показанията в крайна сметка водят, създавайки своего рода разрез на обществото, форматът court room drama предполага статичност и е доста ограничаващ за актьорите. Затова те превръщат в главен инструмент гласа, мимиката (лицата им се прожектират в едър план на видео) и някои от тях успяват да създадат особено атрактивни характерни образи (Петя Силянова, Ивайло Герасков, Юли Малинов, Пламен Манасиев, Антон Григоров, Мила Банчева). Уловката, заложена от Айн Ранд в това „дежавю”, е журито от 12 съдебни заседатели, които в случая наистина се излъчват на произволен принцип сред притежателите на билети, а не са клакьори, обслужващи сюжета. Те реално не могат да го променят, но задоволявайки чувството си за справедливост, поне демонстрират преобладаващото „обществено мнение”.
